Погледна мъртвия войник. Беше нисък и дребен. Нямаше да е трудно да го носи. Като взе мигновено решение, Марвин вдигна лекото тяло и го преметна през рамо. Използваше пушката си като бастун, когато закуцука към изхода на укритието. От турските позиции още се стреляше. Светлинните от полевата болница проблясваха в тъмното, край палатката на командването притичваха хора, от там долитаха гръмки заповеди.
Марвин премести тялото на войника от рамото върху гърба, като преметна безжизнените му ръце около врата си. Тялото щеше да е идеален щит, ако откъм хълма долетеше заблуден куршум.
Спускането по стръмния склон бе мъчително, но появата му сред настъпилия хаос си струваше усилието — точно както очакваше. Той бе герой. Въпреки че бе ранен, бе рискувал живота си, за да спаси свой другар. Едва се сдържаше да не се разсмее, когато му съобщиха внимателно, че войникът е мъртъв и го погледнаха със съжаление.
Марвин се върна в настоящето и погледна напред. Наградиха го с медал и след няколкомесечен престой в болница му връчиха билет за дома. Късметът и хитростта му го спасиха тогава, точно както щяха да го измъкнат и сега, защото силуетът на Лейди се появи на хоризонта.
Той се усмихваше, докато сивата кобила галопираше насреща му. Като хвана увисналите поводи, той възседна коня и го подкара в галоп. Ако конят бе хвърлил Матилда, то в скоро време той щеше да я открие.
С потъването на слънцето зад планината се появиха и издължените прохладни сенки и Матилда с несигурни крачки си проправи път през гъстия храсталак, в търсене на подслон под короните на дърветата. Едва дишаше, едва ходеше, не можеше дори да мисли. Беше изтощена.
Звуците на дивата пустош я заобикаляха, докато си почиваме, облегната на едно дърво, но при шума от течаща вода, тя скочи на крака. Нямаше време да почива, трябваше да напълни меха с прясна вода, преди да продължи. Мисълта за студената чиста вода от водопада повдигна духа й.
Водопадът извираше високо в планината, спускаше се с шум надолу, като събираше ведно водите от другите извори и се изливаше от трийсетметрова височина върху каменистата долина. Когато Матилда излезе от плътните зелени сенки на дърветата, видя, че количеството на водата бе намаляло значително поради липсата на дъжд. Водата, която се процеждаше през гладките лъскави камъни, едва смогваше да напълни езерцата отдолу. Огромните оголени корени на едно дърво се бяха сплели на възел и стърчаха над повърхността на земята. Листата на горската папрат висяха спаружени, а под иглолистните дървета стърчаха гъсти туфи изсъхнала коприва.
Матилда се покатери на широк плосък камък, издаден над едно от скалните езерца и свали ботушите си. Не си направи труда да се преоблече, понеже дрипавите й дрехи бяха също толкова мръсни, колкото бе и самата тя. Потопи се в ледената вода и потръпна от удоволствие. Мехурите по краката й скоро щяха да заздравеят, а изгорелите й от слънцето ръце щяха да добият кафеникав тен.
Затвори очи и като стисна носа си, се потопи под водата, която отми мръсотията и потта. Ледената милувка притъпи болката между краката й. Изгорялата й от слънцето кожа се успокои.
Матилда показа главата си на повърхността и пое дълбоко въздух. Първо се напи до насита с вода, после напълни меха. Птиците, които бяха притихнали при нейното пристигане, сега пееха с всички сили и тя се загледа замечтано в короните на дърветата. Това място открай време бе много специално за нея. Тук Мери й бе разказвала приказки за еднорози, за феи и за малки човечета, наречени елфи. Матилда почти вярваше, че те съществуват, но жестоката действителност бе намерила начини да опровергае вярата й.
Тя неохотно излезе от водата и си обу ботушите. Примижа от болка, когато притиснаха разранената кожа, но това не я разколеба — не и след всичко преживяно през изминалите няколко дни. Нарами меха и вързопа и навлезе дълбоко в храсталака. Това бе по-прекият път, отколкото ако бе заобиколила, и ако продължаваше да върви на юг, щеше да излезе на хълма над Уилга.
Докато вървеше през влажните зелени сенки, цялата се обливаше в пот, и когато излезе на открито бе вир-вода. Но когато и далечината съзря обширните пасища на Уилга и тънката спираловидна струйка дим от комина на къщата, бе доволна от себе си. Целта бе вече близо.