Гората оредя, а слънцето се спусна още по-ниско в небето, когато Матилда изкатери разпръснатите камъни в подножието на Тжаринга. Мехът с вода тежеше на раменете й, вързопът й пречеше, докато се подхлъзваше и спъваше върху неравната земя, но и за миг не си помисли да ги захвърли — те бяха безценни. Животинки пробягваха и се скриваха под скалите, стреснати в следобедната си дрямка от неочаквания шум, смеещите се врабци я съпровождаха по пътя, и когато най-сетне стъпи на равното, спря за миг, за да отдъхне и да утоли жаждата си. Здрачаваше се, а фермата Уилга се намираше на поне още три часа път, затова трябваше да събере всичките си сили, за да продължи. Ако Марвин бе срещнал Лейди, можеше да е само на няколко километра след нея.
След като запуши гърлото на меха, Матилда излезе на равното и се запъти към струйката дим в далечината.
Докато вървеше, загуби представа за времето. Вниманието й бе съсредоточено единствено върху сгъстяващите се сенки и мъждукането на Уилга на хоризонта. Ботушите й газеха по сухата земя и сребристосивата трева, докато мислите й се насочиха към Том и Ейприл Финли.
Уилга от години бе собственост на семейството на Том Финли. Старият Финли бе починал няколко месеца след жена си и бе оставил Том и жена му да управляват собствеността. Матилда не бе виждала Том от дълго време — откакто майка й се разболя и Марвин не разреши да я посети. Въпреки това тя знаеше, че ще намери подслон във фермата. С Том бяха израснали заедно и макар да бе по-голям от нея с няколко години, за него тя беше като сестра, каквато никога не бе имал.
Помнеше го като кльощаво момче, което я подиграваше заради галеното й име — Моли. „Що за име е това?“ — дразнеше я той, докато й дърпаше косата. Но с времето престана да я дърпа за косата и се съгласи, че това име й подхожда, защото по принцип се предполагаше, че жените, носещи името Матилда, са благовъзпитани и сериозни, а не хлапачки, които се катерят по дърветата и играят в прахоляка с разрошени коси.
Матилда се усмихна въпреки умората и изтощението. „Колко прав е бил — помисли си тя. — Старата леля Матилда сигурно е била много възпитана и сдържана, ако се съдеше по портрета й. Нищо чудно, че майка й бе променила решението си, след като дъщеря й бе започнала да върши пакости в разрез с високите изисквания, които вървяха заедно с името.“
Един познат звук я изтръгна от мислите й и тя се огледа с тревожно предчувствие.
Земята вибрираше под конските копита и там, в далечината, тя безпогрешно различи неясните очертания на кон и ездач. Слава богу! Най-накрая някой я беше забелязал и идваше да й помогне.
Тя започна да маха.
— Тук съм. Насам — завика.
Отговор не последва, но конят идваше все по-близо.
Матилда потрепери, когато започна да различава приближаващите се силуети.
Конете бяха два, но ездачът само един. Отстъпи крачка назад. После още една. Когато очертанията им се избистриха, ужасът се завърна. За нищо на света не можеше да сбърка масивната фигура на гърба на кафявия кон, нито пък тромавите контури на Лейди.
Започна да тича.
Звукът от копитата се засили. Уилга й се струваше невъзможно далече.
Усети прилив на сили, докато бягаше през високата трева, ботушите й се хлъзгаха и тя се препъваше в неравната земя. Шапката й се смъкна и заподскача на гърба й. Не откъсваше очи от блещукащата светлинка на Уилга в далечината — нейното единствено спасение. Трябваше да успее на всяка цена. От това й зависеше животът.
Оглушителният тропот премина в равномерен тръс.
Матилда не смееше да се огледа, но предполагаше, че той е на десетина метра зад нея, дебнеше я, както котка дебне мишка като на шега — предизвикателно, но заплашително. Спъна се отново, хлипаше, трудно й беше да си поеме въздух. Преследвачът чакаше тя да падне. Чакаше да настъпи неговият час. И двамата знаеха, че не може да избяга.
Пасбищата пред нея се простираха безкрай, дългата трева затрудняваше бягството й, неравностите по земята бяха създадени като че ли нарочно, за да я препъват. Въпреки това тя събра сили, за да се задържи на крака и да продължи да тича. Друг изход нямаше.
Равномерното чаткане на копитата я следваше — не я застигаше, но и не преставаше. Приглушеният му злорад смях и дрънченето на сбруите я накара да се затича с все сила.
Фермата вече бе по-близо, Матилда виждаше трепкащата светлина зад един от прозорците. Веднъж да стигне до голото пространство пред къщата, Марвин нямаше да посмее да й стори нищо.