Докато тичаше, тя отчаяно търсеше някакви признаци на живот — знак, че там навън има някой, който ще я забележи. Къде беше Том? Защо никой не й се притичваше на помощ?
Натрапчивият тропот се сля с нейните крачки. Все по-близо й по-близо. Звукът от приближаването му изпълни всичко наоколо, докато не остана място за нищо друго.
Матилда едва дишаше. Сърцето й напираше да изскочи от гърдите, когато кафявият кон се изравни с нея. Пяна излизаше от устата му, мощните му дробове шумно изтласкваха поетия въздух. В следващия момент накъсаният тропот вече беше пред нея.
Матилда се затича в друга посока.
Конят я последва.
Тя отскочи встрани, за да се предпази от тежките застрашителни копита и започна да бяга през тревата зигзагообразно.
Конят се приближи, обутият в ботуш крак на Марвин се измъкна от стремето и я изрита силно.
Ударът по главата й бе зашеметяващ, тя протегна ръце, за да се хване за стремето и да се задържи права. Падаше все по-ниско и по-ниско, земята с нетърпение я очакваше, за да я прегърне в облак от прах и остри камъни.
Едрата фигура на Марвин закри залязващото слънце и надвисна застрашително над нея.
— До къде си мислеше, че ще стигнеш, а?
Матилда погледна през тревата към притихналата пуста ферма. Ако не бе спирала да почива, щеше да успее.
Марвин я хвана безмилостно за рамото и я изправи грубо на крака. В очите му проблясваха искри на садистична наслада, когато я сграбчи за косата и изви главата й, за да я принуди да го погледне. Матилда знаеше, че целта му бе да я накара да заплаче — да го умолява да не я наранява, но тя нямаше да му достави това удоволствие — независимо колко щеше да я измъчва.
Когато заговори с нисък заплашителен глас, тя усети противния му дъх.
— Това, което става в Чаринга не засяга никого. Ясно?! Ще те убия, ако пак се опиташ да бягаш.
Матилда знаеше, че това не е празна заплаха. Той се наведе надолу и без да изпуска косата й, я дръпна още по-жестоко.
— Погледни ме! — изръмжа.
Матилда събра остатъка от куража си и го погледна, без да мига.
— Никой няма да ти повярва. Аз съм герой от войната, ясно ли ти е, имам медал.
Матилда погледна в очите му и й се стори, че там видя нещо друго, освен заплахата. Страх? Невъзможно. Тонът му бе убедителен и в тези няколко секунди тя разбра, че е съвсем сама.
Глава 1
Сидни тънеше в задух и зной. Грациозните бели платна върху новата сграда на операта блестяха срещу железните понтони на пристанищния мост. Тълпи от хора и многообразие от цветове изпълваха кръглия кей, а водата кипеше от плавателни съдове с всякакви размери и форми. Австралия празнуваше, както само тя умееше, тесните улици на разрастващия се град бяха изпълнени с шум и суетня. Джени отиде да види откриването на операта от кралицата не само от любопитство, но и за да запълни още един безкраен ден. Мнозинството хора, които вървяха покрай нея по напечения от слънцето кей, не облекчиха с нищо чувството й на самота и тя се прибра вкъщи — в северното предградие на Палм Бийч веднага след края на церемонията.
Стоеше на терасата, уловила се за перилата, с онова дълбоко отчаяние, с което се бе вкопчила в отломките от живота си през последните шест месеца на траур. Смъртта на съпруга и детето й настъпи внезапно, без да има време да се подготви, за да може да каже прощалните думи, с които бе редно да ги изпрати, като повлече всичко със себе си и я остави с празни ръце. Къщата изглеждаше прекалено голяма, празна и тиха. Всяка стая й напомняше за предишния й живот, който нямаше да се върне, нито пък болката щеше да отшуми. Бяха я напуснали безвъзвратно.
Тихият океан проблясваше на слънцето, отблясъците от водите му се отразяваха в прозорците на прелестните къщи, разположени върху хълма с изглед към брега, а ярките виолетови корони на декоративните тропически храсти се накланяха към белите гипсови стени на дома й. Питър ги беше засадил, защото цветът им бе същият като този на очите й. Сега не можеше да ги гледа. Но най-много усилваше болката от загубата смехът на малките деца, къпещи се в плиткото. Двегодишният Бен много обичаше водата.
— Знаех си, че ще те намеря тук. Защо избяга по този начин? Така ме изплаши, Джен.
Джени се обърна, като чу тихия глас на Даян и видя приятелката си да стои на прага. Облечена бе както винаги в кафтан, а тъмните й къдрици бяха прибрани с цветна кърпа.