— Питър е допуснал грешка. Пропуснал е една жизненоважна подробност — не е дошъл първо тук. — Джени си пое дълбоко дъх при мисълта за дневниците. — Какво знаеш за семейство Макколи, Джон?
— Почти нищо. — Тонът му се промени, стана по-остър и на Джени й мина през ума, че нещо не е както трябва. — Били са фермери. Случило се е някакво нещастие и имотът е бил оставен под попечителство на тяхното дете. Нещата са били движени от един от нашите старши съдружници, сега пенсионер, но през годините очевидно е имало връзка между сиропиталището и нашата фирма, съдейки по начина, по който това попечителство е било уредено.
— И как точно Питър е купил Чаринга? Какво е станало с детето?
Мълчанието на Джон продължи толкова дълго, та Джени си помисли, че връзката е прекъснала.
— Джон? Чуваш ли ме?
Той се обади, но звучеше крайно неохотно.
— Питър беше проучил нещата, преди да се обърне към мен. Аз му казах всичко, което знаех, а то не беше много. Детето беше изчезнало, а от манастира не можаха да ни помогнат. Повярвай ми, търсенето беше много продължително. Питър прояви голямо усърдие. Длъжен съм да подчертая, че всичко е направено според правните изисквания. Имотът е твой и само твой.
— Значи попечителството е било анулирано?
— Нещо такова, да. Съжалявам, но повече от това не бих могъл да помогна. — Думите му прозвучаха неубедително. — Питър не ми каза нищо повече.
Джени помисли за момент.
— След като е планирал всичко толкова грижливо, учудвам се, че не е оставил някакво обяснително писмо или бележка — каза с надежда.
— Имаше такова писмо, приложено към първоначалните доументи — отвърна бавно Джон Уейнрайт, — но той го унищожи и каза, че по-добре да чуеш лично от него историята за миналото на Чаринга. Макар да бе планирал всичко много грижливо, той вероятно не е допускал, че няма да може сам да ти разкаже за това.
Разочарованието заседна като буца в гърлото й и Джени бързо я преглътна.
Значи ти никога не си чел писмото и не си запознат със съдържанието му?
— Да. Писмото беше запечатано. Съжалявам, Дженифър. Нищо повече не мога да ти кажа.
— Тогава от мен зависи да открия останалото — каза решително тя. — Благодаря, Джон. Ще се чуем пак — Не изчака той да си довърши изречението и остави слушалката. — Хайде, Даян. Отиваме да видим Хелън.
Даян я погледна с разширени от изненада очи.
— Защо? Какво общо има тя с това?
— Тя знае къде мога да намеря свещеника — отговори Джени развълнувано, докато си навличаше джинсите и ризата. — Фин сигурно е потърсил помощта му. Убедена съм в това.
Тя си нахлузи ботушите и стана.
— Трябва да разбера какво е станало след смъртта на Матилда. Какво е станало с Фин. И защо никой не знае къде е детето.
Даян я стисна за ръката.
— Помисли си, Джен. Познавам те много добре. Влезе ли ти нещо в главата, ще отидеш дори в ада, за да го постигнеш. Наистина ли искаш да продължиш да се ровиш в тази трагедия?
Джени издърпа ръката си и излезе на верандата.
— Не мога да оставя нещата недовършени, Даян. Съвестта ми не го позволява. Освен това — добави тя, докато се качваше на камионетката и завърташе ключа — не искаш ли да узнаеш края на историята? Не си ли поне малко заинтригувана?
Даян продължаваше да стои на верандата по нощница. Хапеше колебливо долната си устна, но в очите й се четеше любопитство.
— Идваш ли или не?
— Дай ми само една минута — Даян изтича в къщата, като тресна вратата.
Джени нетърпеливо барабанеше по кормилото и през главата й минаваха какви ли не мисли. Отец Райън сигурно е много стар вече. Може и да е умрял или да си е изгубил ума, или пък да се е уединил в някой отдалечен манастир. Само Хелън би могла да й помогне.
Даян отвори със замах вратата на камионетката и се покатери вътре.
— Готова съм — каза задъхано. — Все пак мисля, че си играеш с огъня.
— И преди съм се опарвала — отвърна мрачно Джени и мина през първата от автоматичните порти.
Докато преминаваше през поредицата от порти, Джени съсредоточи цялото си внимание върху пътя, осеян с дупки и коловози. Горещият вятър вдигаше прах, клатеше дърветата, притискаше ги към земята, навяваше суха пръст пред колата, като замаскираше и без това трудния за следване черен път. В главата й се въртяха неканени мисли, от които не можеше да се отърве лесно. Детето на Матилда е било отгледано в сиропиталище, без да подозира произхода си. Джени знаеше какво означава това. Съпреживяваше болката му, защото бе усетила какво е да се чувстваш самотен и изгубен. Това допълнително засилваше решителността й да открие истината. Ако успееше да намери този неизвестен наследник на Чаринга, можеше да живее спокойно до края на живота си.