Когато стигнаха до Караджонг, видя, че мъжете са навън и прекарват останалите овце в ливадите около къщата. От Чарли и Андрю нямаше и следа, инвалидната количка липсваше от верандата, и Джени си отдъхна с облекчение. Етън бе последният човек, когото искаше да види. Макар че той със сигурност знаеше отговорите на повечето й въпроси, едва ли щеше да й ги каже.
Джени и Даян се пребориха с вратите на камионетката и заизкачваха стъпалата към верандата. Джени погледна Даян и натисна звънеца. Стори й се, че мина цяла вечност, преди вратата да се отвори.
— Дженифър? Даян? Радвам се да ви видя. — Хелън, елегантна както винаги, в изгладени широки панталони и безупречна риза, ги поздрави с усмивка.
Джени нямаше време за размяна на любезности. Тя влезе направо вътре и се вкопчи в ръката на Хелън.
— Трябва да намеря отец Райън — каза разпалено. — Той знае отговорите, разбираш ли, а ти си единственият човек, който може би има представа къде да го намерим.
— Чакай малко, Джени. Успокой се и ми кажи какво е станало. Говориш несвързано.
Джени забеляза стреснатото изражение на Хелън и преди да й пусне ръката осъзна, че разчорлената й коса и непривичното й държане само усложняваха нещата. Хелън и понятие си нямаше за дневниците и ужасната тайна на Чаринга. Джени си пое дълбоко дъх и отметна сплъстената коса от очите си.
— Трябва да намеря отец Райън — повтори тя с упорство — и само ти можеш да помогнеш.
По лицето на Хелън пробяга разтревожения поглед.
— Защо, Джени? Какво се е случило?
Джени погледна към Даян и прехапа устни. Сега никак нямаше време за обяснения. Изгаряше от нетърпение да разбере истината.
— Много е сложно — промърмори тя, като пристъпваше от крак на крак, — но е изключително важно да намеря свещеника.
Хелън се вгледа в нея. Джени знаеше, че външното спокойствие на Хелън прикрива притеснението й.
— Елате в кабинета ми — каза тя накрая и хвърли бърз поглед към Даян. — Там ще можем да поговорим.
Джени се обърна рязко при шума от тежките стъпки и въздъхна с облекчение. Беше управителят на Караджонг.
— Старецът спи, а другите са навън да събират стадото — обясни Хелън, сякаш бе прочела мислите й. — Никой няма да ни безпокои.
Джени и Даян я последваха в кабинета, чиито стени бяха заети от пълни с книги рафтове, и седнаха една до друга на коженото канапе. Джени усещаше тъпа болка да пулсира зад слепоочията й. Събитията от последните часове на Матилда се нижеха пред очите й с кристална яснота. Тя пое от Хелън чашата с чисто уиски и я изля наведнъж в устата си. Алкохолът изгори гърлото й и очите й се насълзиха. Не обичаше уиски, но при тези обстоятелства имаше нужда от силно питие, за да проясни главата си и да подреди мислите си.
— По-добре започни от самото начало — предложи Хелън, седнала на кожения стол зад бюрото. — Това няма нищо общо с нещата, които ти споделих онзи ден, нали? — Тонът й бе искрен и миролюбив.
Джени кръстеше пръсти върху коленете си. Нетърпението й изчезна и бе заместено от несвойствено за нея самообладание.
— Това вероятно е последната глава от тази история — каза тихо тя.
Даян й стисна окуражително ръката. Джени започна колебливо, но постепенно се отпусна и стана по-красноречива. Когато последните думи се отрониха като капки вода в езерото от мълчание, тя зачака реакцията на Хелън.
Хелън стана от стола зад бюрото и седна до двете приятелки.
— Никога не съм знаела, че Матилда е оставила дневници и че в цялата история има замесено бебе.
Джени извади медальона от джоба на джинсите.
— Този медальон ми бе подарен от съпруга ми, винаги съм се чудила чий е бил — каза тя. Пръстите й трепереха от вълнение, докато отваряше капачето. — Познаваш ли някого от тези хора?
Хелън се вгледа в снимките.
— Не знам коя е жената — каза накрая, — но от роклята и прическата съдя, че това е била Мери, майката на Матилда. Младият мъж е Етън. Виждала съм подобни снимки в семейния албум. Тук е на осемнайсет или деветнайсет години.