Брет запали цигара, погледна към къщата и се намръщи. Нещо не бе както трябва, нещо липсваше. В следващия момент забеляза, че хипарската каравана още стои пред къщата, но камионетката я няма.
— Момчета, някой от вас да е местил камионетката? — провикна се той в бараката на овчарите.
Те поклатиха глави и продължиха да дремят.
Брет погледна отново към къщата. Лампите светеха, пердетата бяха спуснати, нямаше нищо особено, но чувството, че нещо не е наред, не го напускаше.
— Бил, ти и Клем ще отидете днес с конете на ливадите. Джейк, Томас, съберете момчетата и нагледайте животните. Заковете с дъски всички постройки и вижте дали всички машини са прибрани. Накарайте момчетата да проверят дали прасетата и кучетата са затворени добре и докато сте наоколо ги организирайте да разчистят проклетия двор. Има разхвърляни инструменти и други неща, които при първия по-силен порив на вятъра ще отидат чак в съседния щат.
Той остави мърморещите мъже и се запъти бавно към къщата. Връчването на писмото на Джени щеше да е добър предлог, за да се увери, че всичко е наред. Той почука на вратата и зачака.
Рипър започна да лае и да драска неистово по предната врата. Брет почука отново. Досега трябваше вече да му е отворила. Дори ако тя и приятелката й спяха. Рипър вдигаше такъв шум, че би събудил и умрелите.
— Г-жо Сандърс? Джени? Брет е.
Отговор не последва и той реши, че е чакал достатъчно. Чувството, че има нещо нередно, не го напускаше. Той отвори вратата и Рипър се заплете в краката му.
— Какво има, момче? — Брет клекна и погали кученцето по главата, докато се оглеждаше наоколо. Лампите светеха, вратите на спалните бяха отворени, къщата очевидно бе празна. Локвичките по пода говореха, че Рипър от доста време е сам, а от скимтенето му ставаше ясно, че не е нахранен.
Брет отиде в кухнята и отвори една консерва с кучешка храна. Кученцето започна да лапа настървено.
— Горкият малък разбойник — промърмори той. — Ако можеше да ми кажеш какво става тук.
Брет остави Рипър да яде и набързо огледа къщата. Надникна в стаята на Джени и видя бъркотията вътре. Върху неоправеното легло бяха разхвърляни дневниците, по столовете и на пода имаше разпилени дрехи.
— Джени? — провикна се той. — Отговори ми, по дяволите!
Застана по средата на кухнята и прокара ръка по брадичката си. Беше забравил да се обръсне, но това бе най-малката му грижа. В къщата нямаше и следа от жените, конете си стояха на ливадата, логично бе да предположи, че Джени и Даян бяха взели камионетката.
Брет тресна входната врата зад гърба си и се затича към плевнята, от нея към стригачницата, после към кошарите и кланицата. Никой от мъжете не бе взимал камионетката, нито пък бе видял жените да излизат с нея.
— Няма кой друг да е бил — измърмори Брет. — Трябва да се обадя по радиостанцията и да разбера къде са. — Той тръгна към къщата и с всяка крачка ядът му се усилваше. — Глупави патки. Да тръгнат на разходка, когато бурята всеки момент ще се разрази. Господи!
Той нахлу в къщата и вдигна слушалката. „Вероятно е хукнала да гони Чарли. Колкото по-скоро си тръгна, толкова по-добре. Не ми отива да ходя по петите на тази глезла.“
— Караджонг. Джеймс се обажда. Край.
— Брет Уилсън — отговори лаконично той. Нямаше време за любезности. — Там ли е г-жа Сандърс?
— Съжалявам, приятелю. С жена ми са отишли по някакви задачи до Броукън Хил. Оставили са бележка, докато съм събирал стадото. Край.
Брет стисна микрофона. Това беше възможно най-глупавото, лекомислено и тъпо нещо, което можеха да направят!
— Имаш ли представа, кога ще се върнат? Край.
— Знаеш какви са жените, приятелю. Като тръгнат по магазините, може да се бавят със седмици. Между другото как са нещата при вас? Тук бурята ще се разрази всеки момент. Край.
Брет овладя гнева си.
— И при нас е същото, приятелю. Предполагам, че скоро ще връхлети — от доста време се кани. Край.
— Тази ще е доста страшна. Добре, че жените не са тук. Ще кажа на Джени да ти се обади, когато се върне. Край.
— Да, добре. Всичко добро, приятелю. Край на разговора. Изключвам.
Брет закачи микрофона и включи радиото на програмата за времето. Новините бяха лоши. Суха буря се бе извила на югоизток и се придвижваше с бясна скорост към тях. Нищо друго не можеха да направят, освен да заковат вратите и прозорците с дъски и да чакат.