Той повика Рипър и излезе навън. Джеймс беше прав за едно нещо. По-добре, че жените ги нямаше. Само това му липсваше — две ужасени, залепени за него жени, когато помощта му бе необходима на друго място. Всъщност не можеше да пренебрегне мисълта, че не би имал нищо против Джени да е залепена за него — по-скоро би му харесало.
— Стегни се, Брет Уилсън — промърмори ядосано той. — Престани да се маеш и се хващай за работа.
През следващите три часа Рипър ходеше навсякъде след него, докато Брет организираше мъжете и проверяваше дали всичко е прибрано. Кученцето се чувстваше изгубено без Джени и Брет много добре го разбираше.
Час по час той ходеше до къщата, за да чуе прогнозите за времето, следеше съобщенията на другите фермери за щетите от бурята и мислено чертаеше пътя й. Тогава чу думите, от които най-много се страхуваше.
— Избухнал е пожар и върви право към нас. В момента е на около осемдесет километра от Нула Нула и се придвижва много бързо. Имаме нужда от помощ.
Джени слезе от камионетката след Даян и погледна към редицата от възрастни мъже, седнали в сянката на верандата.
— Дали някой от тях не е отец Райън?
Даян сви рамене.
— Може би. Знам само, че изглеждат ужасно самотни и изоставени в тези люлеещи се столове. Предполагам, че сме първите посетители, които стъпват тук от години.
Когато минаха през входната врата и влязоха в преддверието, Джени погледна Даян. Имаше кошмарното усещане, че и преди е била тук. После осъзна, че то бе предизвикано от миризмата на паста за полиране на дърво и белина, които й напомняха за сиропиталището във Валуна. Разпятието на стената и малката статуетка на Мадоната с младенеца я върнаха към спомените от детството — пребледнялото лице на Даян говореше, че и тя изпитва същото.
Шумът от удрящите се едно в друго зърна на броеница я накара да се обърне към излизащата иззад една лъскава врата монахиня. Самообладанието й почти я напусна и Джени сграбчи ръката на Даян за подкрепа.
Когато погледна лицето на монахинята, Джени видя, че това не беше сестра Майкъл — но би могла да е нейна близка роднина. Висока и строга, с бяла забрадка, която подчертаваше издълженото й лице. Ръцете й бяха скрити от широките ръкави на расото. Монахинята ги посрещна с нескрита враждебност.
Хелън изглежда не бе впечатлена.
— Дошли сме да видим отец Райън — каза хладно тя. — Разбрах, че отец Дънкан ви е уведомил по телефона за нашето посещение.
Монахинята не й обърна внимание и отправи студените си, пронизващи очи към Даян и Джени.
— Не мога да позволя отец Райън да бъде безпокоен от посетители — изсъска злобно. — Той има нужда от почивка — Тя ги огледа с високомерно изражение. — Пет минути. Само толкова мога да ви разреша. — След това се завъртя на пети и пое напред по дългия коридор.
Джени и Даян си размениха ужасени погледи и тръгнаха след нея. Тя беше въплъщение на сестра Майкъл и те бързо бяха сведени до две малки момиченца, които се вцепеняваха от нейната жестокост.
Джени вървеше след монахинята, чиито поли метяха със свистене пода и си спомни за времето, когато беше петгодишна. Тогава се чудеше дали монахините изобщо имат крака или се придвижват на колела, защото те се плъзгаха без всякакво усилие по силно излъсканите подове. Само че когато попита, получи силен шамар през лицето и беше наказана да се покае, като каже две молитви и три пъти изрецитира „Аве Мария“.
Не след дълго нейният въпрос намери своя отговор, когато един силен порив на вятъра повдигна полите на сестра Майкъл и пред ококорените й очи се откриха две мраморни колони от плът, обути в дебели набрани чорапи. Тогава пак бе зашлевена зад ушите като наказание за новопридобитото познание.
Гадна, зла стара кучка. Единственото постижение на сестра Майкъл бе, че успя завинаги да убие у нея любовта към религията. Дори и сега не можеше да влезе в църква, без да се свие като при удар.
— Имате посетители, отче. Не им позволявайте да ви уморяват — каза монахинята, като издърпа възглавниците му и ги смушка набързо, за да бухнат. — Ще се върна след пет минути — предупреди тя и хвърли смразяващ поглед на трите жени.
Джени пристъпи колебливо напред, а Даян и Хелън останаха зад нея. Отец Райън изглеждаше толкова крехък на фона на белите чаршафи и белите калъфки на възглавниците, че Джени вече не бе сигурна, дали постъпва правилно.
Тя хвана нежно ръката му, покрита със сини, изпъкнали вени. По време на пътуването обмисляше как да подходи към тази извънредно деликатна тема и бе решила да кара направо.