— Извинявай. Не исках да те изплаша, но след шест месеца уединение, шумът и тълпите в града ми дойдоха в повече. Трябваше да се махна.
— Защо не ми каза, че искаш да си ходиш. Щях да те придружа.
Джени поклати глава.
— Имах нужда да остана за малко сама, Даян. Исках да се уверя…
Не можа да довърши изречението и да изрече с думи напразната надежда, която хранеше всеки път, когато излизаше от дома си, въпреки че знаеше истината, въпреки че видя как спускат ковчезите в гроба.
— Беше грешка. Разбирам.
— Не е грешка, Джен. Само потвърждение на най-големите ти кошмари. С времето болката ще намалее, обещавам ти.
Джени погледна с обич приятелката си. Екзотичните дрехи, крещящите бижута и тежкият грим прикриваха уязвимостта, която тя с всички сили отхвърляше. Джени познаваше Даян от твърде дълго време, не можеше да я заблуди.
— От къде знаеш толкова много?
В кафявите очи на Даян се появи лека тъга.
— Двайсет и четири години опит — каза тя с ирония. — Животът е несправедлив, но ние двете винаги сме оцелявали, така че да не си посмяла да ме изоставиш.
Докато стояха прегърнати, пред очите на Джени преминаха картини от живота им. Бяха се запознали в сиропиталището в Даджара, две малки момиченца, вкопчени в надеждата да открият родителите си — и когато тази мечта бе разбита, те си създадоха друга. После още една и още една…
— Помниш ли първия път, когато дойдохме в Сидни? Имахме толкова големи планове. Как така всичко се обърка?
Даян нежно я пусна от прегръдките си, сребърните й гривни подрънкваха, докато отмяташе дългата кестенява коса на Джени от лицето й.
— В този живот нищо не е сигурно, Джен, Няма смисъл да съжаляваме за това, което ни поднася съдбата.
— Но това не е честно — избухна тя. Най-накрая ядът надделя над мъката.
Изражението на Даян бе непроницаемо.
— Съгласна съм, но за съжаление нищо не зависи от нас. — Тя стисна силно Джени за рамото. — Не се съсипвай, Джен. Гневи се, плачи, викай срещу живота и всичко свързано с него, ако така се чувстваш по-добре, но не се оставяй на мъката да те разяжда.
След спонтанния изблик на искреност, Джени се извърна и се загледа в залива. По лицето й личеше каква борба води със себе си. Би било много лесно да беснее, да плаче и да обвинява, но тя трябваше да съхрани частица от живота, която да може да контролира — това принудено спокойствие беше всичко, което й оставаше.
Даян нави дългите си ръкави, запали цигара и се загледа в лицето на Джени, която очевидно се разкъсваше от противоречия. Искаше й се да можеше да направи или да каже нещо, което да разчупи огромната съпротивителна стена, която Джени издигаше винаги, когато бе наранена. Но от опит знаеше, че тя сама щеше да стигне до подобно заключение, когато настъпи момента. През целия им живот е било така и Даян не виждаше причина да променя каквото и да било.
Мислите й се насочиха към сиропиталището, спомни си тихото самотно момиченце, което рядко заплакваше, независимо колко голяма бе обидата. Джени винаги бе изглеждала по-силната от двете. Не си позволяваше да избухне, да заплаче, да възнегодува срещу несправедливостите в света, но Даян знаеше, че зад тази маска се крие едно нежно, изплашено същество, което познава болката. Как иначе щеше да я подкрепи в онзи момент на ужас, когато й съобщиха, че не може да има деца; как щеше да разбере агонията й, когато Дейвид заведе пред олтара не нея, а онази плодовита фръцла, която бе срещнал в офиса.
Даян загаси цигарата си. Старият гняв я завладя отново. Две години упорит труд в ателието бяха притъпили болката, но колко сълзи бе изплакала. Това бе част от процеса на оздравяване — нещо, което и Джени трябваше да приеме, за да продължи да живее.
Усещането, че не може да помогне на приятелката си, я побъркваше. Трябваше да бъде в галерията, която бе собственост и на двете, и да помогне на Анди да подредят скулптурите й за предстоящата изложба, но не можеше да тръгне, преди да се увери, че Джени е добре.
Джени се обърна. Виолетовите й очи изпъкваха на фона на бледото й лице.
— Предполагам, че онези картини ти трябват? — Гласът й прозвуча глухо, без да изрази вълнението й.
— Изложбата е чак след месец. Вече съм решила как да ги подредя. Това може да почака. „Как, по дяволите, съумяваше да се владее? — помисли си Даян. — Ако съпругът и детето ми току-що бяха починали, аз щях да изровя проклетата земя, но не и да мисля за изложби.“