Погледът й се зарея безцелно в далечината. Даян не знаеше нищо за съдържанието на завещанието. Вероятно щеше да е по-добре, ако бе обсъдила нещата с нея, тя може да е познавала Питър в различна светлина или да се е досещала за действията му? Макар че откъде би могла да знае? Това, което става в едно семейство, си остава между четирите стени на дома, и ако тя не можа да опознае истинския Питър, откъде можеше да очаква Даян да знае нещо повече?
Джени погледна колко е часът и бързо излезе от колата. Време бе да върви.
Канторите на Уейнрайт, Добс и Стийл бяха разположени в масивна викторианска сграда, чиято каменна фасада носеше отпечатъците на времето. Джени спря за миг и си пое дълбоко дъх. Трябваше да се владее. В противен случай светът щеше да се срути и тя щеше да загуби.
Изкачи стъпалата с твърда крачка и отвори масивната врата. Независимо от огромните полилеи, сградата беше мрачна. Околните сгради хвърляха сянка и пречеха на светлината на австралийското лято да проникне вътре. Мраморният под и каменните колони излъчваха приятен ободрителен хлад — особено след жегата на паркинга.
— Дженифър?
Джон Уейнрайт бе нисък и закръглен, преждевременно оплешивяващ англичанин. Очилата без рамки висяха по средата на носа му. Протегна към нея ръка — мека, като на жена, без пръстени, с тънки пръсти и безупречно оформени нокти. Въпреки че от години бе адвокат на семейството на Питър, Джени никога не се бе срещала с него.
Той я въведе в мрачния си офис и я покани да седне на излъскан кожен стол. Сърцето й биеше силно, искаше й се да стане и да си тръгне веднага. Не желаеше да слуша, не искаше да повярва, че Питър бе имал тайни от нея, но знаеше, че трябва да остане, ако иска да разбере истината.
— Съжалявам, че бях толкова настоятелен, скъпа. Всичко това сигурно е много тежко за вас. — Той избърса очилата си в снежнобяла кърпичка. Късогледите му очи я гледаха със съчувствие.
Джени огледа сивия раиран костюм, колосаната яка и дискретната вратовръзка. Само потомък на английски преселници би се облякъл по такъв начин в разгара на австралийското лято. Тя се усмихна пресилено любезно и скръсти ръце в скута си. Памучната й рокля вече лепнеше към гърба й. Тук нямаше климатик, прозорците бяха затворени, а около главата й бръмчаха мухи. Чувстваше се като в капан. Задушаваше се.
— Тази работа няма да отнеме много време, Дженифър — каза той, докато развързваше червената панделка на папката. — Просто трябва да се уверя, че сте наясно с всички подробности от завещанието на Питър.
Погледна я внимателно над очилата.
— Не съм очаквал да осмислите нещата още миналия път, но има някои въпроси, които не търпят отлагане — вие вече навършихте двайсет и пет години.
Джени се размърда в неудобния кожен стол и погледна към каната с вода на бюрото му.
— Може ли една чаша вода? Тук е толкова горещо.
Той се засмя с престорена веселост.
— Мислех, че вие австралийците имате имунитет към жегата.
„Надут глупак“ — помисли си тя, докато отпиваше от водата.
— Благодаря ви — ръцете й трепереха толкова силно, докато поставяше чашата на бюрото, че едва не я изпусна на земята. — Може ли да започнем?
— Разбира се, скъпа — промърмори той. Бутна очилата си назад и кръстоса пръсти под брадичката, докато преглеждаше документа. — Както вече ви казах, съпругът ви изготви това завещание, когато се роди синът ви. Има някои допълнения, които трябва да бъдат взети под внимание, предвид сполетялата ви трагедия, но в същността си то остава непроменено.
Той я погледна, после свали очилата си и отново ги избърса.
— Как се справяте, скъпа? Голямо нещастие — да загубите и двамата по този начин.
Джени си спомни за полицая пред входната врата в онази ужасна сутрин. Сети се за емболията, която бе застигнала Питър светкавично, със смъртоносна точност. Тя бе унищожила семейството й за миг, оставяйки единствено отломките от колата, която полицията извади от пропастта край пътя, водещ към дома им.
Само двайсет минути ги деляха от дома, а тя не бе разбрала нищо, не бе почувствала нищо. „Как е възможно подобно нещо? — питаше се тя за стотен път. — Как може една майка да не усети, че детето й е мъртво; една съпруга да не чуе вътрешния си глас, който да й подскаже, че нещо не е наред?“
Тя завъртя годежния си пръстен, загледа се в отблясъците на диаманта на слънчевата светлина и каза с тих глас:
— Ще се оправя.