Автобусът вече чакаше пред Принс Албърт Хотел, който бе заобиколен от алеи с буйна растителност. Джени бе разочарована. Надяваше се, че ще има време да поразгледа наоколо, да си вземе душ и да се преоблече, а може би и да хапне нещо. Но следващият автобус беше след седмица, а и Брет Уилсън щеше да я чака в Уолаби Флатс.
— Казвам се Лес. Аз ще взема това, миличка. Качвай се в автобуса и се настанявай удобно. В хладилната чанта има студена бира и сок. Парите остави в тенекиената кутия.
Шофьорът грабна раницата й и я прибра в багажника. Носеше къси панталони, бяла риза, туристически обувки и три четвърти чорапи. Беше дружелюбен, с почерняло и съсухрено от слънцето лице, черни мустаци и широка усмивка.
Джени му се усмихна и се качи в автобуса. Взе си бутилка бира и размени поздрави с другите пътници, докато вървеше по пътеката към мястото си. В автобуса бе възтясно и задушно, а мухите бръмчаха около лицето й. Тя махаше с ръка, за да ги прогони — жест, така естествен за австралийците, както въздухът, който дишаха. Отпи голяма освежителна глътка от студената бира. Възбудата й растеше. След осем часа щеше да е в Уолаби Флатс.
Автобусът потегли сред облаци червен прах, мухите изчезнаха и през прозорците повя топъл бриз. Пътниците си вееха с шапки и вестници, за да се разхладят. Въпреки неудобствата, Джени се чувстваше добре. Това беше истинската Австралия — не големите градове, плажовете и търговските улици, а неподправеното излъчване на провинцията с всичките й неудобства.
Жегата се засилваше, запасите с бира намаляваха. Лес не ги оставяше да скучаят и през цялото време дърдореше и разказваше ужасни вицове. В Нъндарънджи купиха още бира — това се повтаряше при всяко спиране по време на осемчасовото пътуване. Джени бе изтощена от недоспиване, а жегата, голямото количество изпита бира и силното вълнение я измъчваха допълнително. На обед хапнаха сандвичи в малък хотел насред пустошта, но нямаше време за душ и смяна на дрехите.
Когато автобусът пристигна в Уолаби Флатс, вече се здрачаваше и, слава богу, стана по-хладно. Джени слезе от автобуса и се разкърши. Ризата и късите й панталони бяха пропити от пот и ако съдеше по вида на другите, сигурно изглеждаше като плашило. Независимо от това бе с повдигнат дух, защото пътуването бе към края си и почти бе достигнала целта.
Джени долови някаква особена миризма във въздуха.
— Каква е тази ужасна смрад? — попита, като си запуши носа.
Лес се засмя.
— Мирише на сяра от минералните извори, миличка. Скоро ще свикнеш. Не се притеснявай.
— Надявам се — измърмори тя и пое раницата си.
„Кралица Виктория“ притежаваше залязващата слава на луксозен в миналото хотел, въпреки избледнелия надпис, който висеше малко накриво. Джени си помисли, че преди години сигурно е представлявал нещо, но сега изглеждаше потискащ и порутен. Двуетажната сграда с пясъчна мазилка беше опасана с балкон и веранда на първия етаж. Боята се лющеше, а железните решетки и украшения бяха ръждясали или направо липсваха на места. Тежки капаци покриваха тесните прозорци и навсякъде бяха поставени мрежи против комарите и мухите. Покрити с прах коне стояха вързани на специално за тази цел място. Те лениво отпускаха глави към бетонното корито с вода и от време на време размахваха опашки, за да пропъдят мухите. Голямата веранда под балкона изглеждаше прохладна и очевидно бе любимо място за срещи на местните мъже. Те седяха на люлеещите се столове или направо на стъпалата и наблюдаваха туристите изпод широкополите си шапки, които явно им служеха години наред.
Джени наблюдаваше всичко това с очите на художник. Най-старият беше брадясал, а съсухрените лица на останалите и бръчките около очите им, причинени от силното слънце, загатваше за тежкото им ежедневие. „Дано да мога да си извадя пособията за рисуване — помисли си Джени. — Някои от тези старци биха били чудесни модели.“ — Тя се спря, за да свали тежката раница.
— Добър ден. Каква горещина.
Погледът й се плъзна по безизразните им лица.
Побелелият старик й отвърна:
— Добър ден.
И очите му за миг се мярна любопитство, после той отново се загледа в смрачаващия се пейзаж.
Джени забеляза, че се чувстват неловко и се запита дали нашествието на толкова много хора наведнъж, не смущава спокойния им подреден живот. Може би уединението на това градче, разположено насред пустинята, с течение на времето бе насадило у тях дълбоко недоверие към новодошлите.