— Изчакай малко — каза той, когато стигнаха на дъното. — Сега ще запаля осветлението. — Той драсна клечка кибрит и мекото сияние на керосиновата лампа прогони тъмнината.
Джени усети колко е прохладно под земята и като се огледа наоколо, забрави всичките си опасения. Това не бе просто дупка, а огромна мрежа от тунели, прокарани в земята. Пред погледа й се откриваха различни по цвят и състав пластове.
— Красиво е, нали? — Той се усмихна гордо и й намигна. — Това, което е скрито под пластовете обаче, е много по-ценно. — Той се обърна и протегна ръка към издълбана в стената цепнатина. След малко развърза една кожена кесия и изсипа нещо в дланта си.
Джени ахна. Керосиновата лампа освети опалите, хвърляйки червени, сини и зелени отблясъци върху млечнобялата им повърхност. А сред тях имаше някои наистина редки екземпляри — черни опали. Светещи и тайнствени, те бяха изпъстрени с причудливи златни нишки.
Той избра един особено красив екземпляр и го сложи в дланта й.
— Полирах го, доколкото можах. Предполагам, че в града ще го продам на доста добра цена.
Джени го приближи към лампата, като го обръщаше на всички страни, докато яркочервените отблясъци не затанцуваха върху него.
— Великолепен е — каза тя останала без дъх.
— Така си е — усмихна се той самодоволно. — Ако искаш да го купиш, ще ти го дам на прилична цена.
Джени погледна опала. В бижутерските магазини в Сидни беше виждала подобни камъни и знаеше колко струват.
— Съмнявам се, че мога да си го позволя — отвърна тя със съжаление. — А и казват, че опалите носят нещастие?
Възрастният мъж отметна глава назад и смехът му отекна в пещерата.
— Глупости, госпожо. Чула си това от хора, които не знаят какво говорят. Камъните носят нещастие само на онези глупаци, които не могат да ги открият.
Джени също се засмя. Мъжът ги върна обратно и прибра кесията в скривалището й.
— Не се ли страхувате, че някой може да ги открие и да ги открадне?
Той поклати глава и се пресегна да вземе малко метално сандъче.
— Когато ме няма, поставям вътре няколко скорпиона. Никое копеле няма да иска да си има работа с тях. — Той пусна скорпионите в торбичката и я прибра зад един камък. — Май е време за манджата. Лорейн готви вкусно, нищо че яденето има вид на авария в бояджийска работилница. — Той се засмя доволно на собствената си шега и тръгна нагоре по стълбата.
Изминаха разстоянието до хотела мълчаливо. На Джени й се искаше да го разпита за Лорейн и Брет Уилсън, но знаеше, че подобно любопитство в такова малко градче ще предизвика коментари, а и това не я засягаше, стига да не пречеше на работата на нейния управител.
В огромната кухня бе шумно. Дългите, сковани от груби дъски маси бяха покрити с мушама. Туристите от вчерашния автобус бяха насядали на пейките плътно един до друг. Сред тях бяха и златотърсачите и овчарите, които бяха пренощували в хотела.
— Джени — гласът на госпожа Кийн се извиси над глъчката в помещението, — насам, миличка. Запазила съм ти място.
Джени едва се бе настанила до нея, когато Лорейн тръсна отпред й чиния с пържола, яйце и пържени картофи. Джени погледна яденето с ужас.
— Обикновено не закусвам. Ще пия чаша кафе, моля.
— Имаме само чай. Това не е някакъв луксозен хотел в Сидни, ако ме разбирате.
Чинията беше отнесена светкавично, а на нейно място Лорейн тресна един чайник.
— Много сте права за хотела — грубо отвърна Джени и веднага съжали, защото в стаята настъпи тишина и всички преместиха погледите си от нея към Лорейн. Тя забеляза как госпожа Кийн притаи дъх.
— Тогава защо не се изметеш обратно там, откъдето си дошла?
Лорейн отметна глава и излезе от стаята, като подрънкваше с гривните си.
Джени се засмя, за да прикрие неудобството си, задето изпусна нервите си.
— И да изтърпя цялото това пътуване с автобуса отново? Не, благодаря — обърна се тя към останалите.
Хората се отпуснаха и се засмяха. Скоро всички бърбореха оживено, чуваше се тракане на прибори и чинии. Джени разбираше, че току-що бе поставила лошо начало на престоя си тук. По тези диви места нямаше много жени, а тя така глупаво се бе скарала с първата, с която се сблъска.