Госпожа Кийн се качи на автобуса час по-късно и след като й помаха, Джени взе скицника си и седна на верандата. Нямаше търпение да почне да рисува — толкова много неща искаше да пренесе на листа хартия. Всеки цвят бе по-светъл или по-тъмен от основните цветове и, смесвайки се, те образуваха великолепна мозайка от червено и светлокафяво, оранжево и охра. Беше невъзможно да ги пресъздаде с молив или пастели. Съжали, че не носи маслени бои и платна.
Вниманието й бе изцяло погълнато от работата, лист след лист, изрисувани с цветовете и промените в природата, предизвикани от изгряващото слънце.
— Госпожа Сандърс?
Джени не бе усетила приближаването му, но топлият му, нисък глас не я стресна. Тя погледна нагоре и срещна погледа му. Сивите му очи бяха обсипани със зелени и златни точици, засенчени от дълги черни мигли. Миглите му бяха изсветлели по краищата от слънцето, а лицето, обърнато към нея, имаше сериозно и строго изражение изпод сянката на фермерската шапка. По средата на брадичката му имаше трапчинка, носът му бе правилен, а ъгълчетата на чувствените му устни — леко извити нагоре. Изглеждаше на около трийсет, но не можеше да се прецени точно заради изгорялото му от слънцето лице.
— Брет Уилсън. Извинете ме за закъснението. Имах неотложна работа във фермата.
— Добър ден — каза тя, след като се овладя. Значи този висок и красив мъж беше управителят на Чаринга? Нищо чудно, че Лорейн го пазеше от всички новодошли.
— Казвам се Джени — каза бързо. — Приятно ми е да се запозная с вас.
Той прибра бързо ръката си, след като се здрависа, но погледът му се задържа върху й по-дълго от общоприетото.
— Мисля, че е по-добре да ви наричам госпожа Сандърс — каза след кратка пауза. — Хората тук обичат да клюкарстват, а вие сте ми шеф.
Джени се изненада. Беше доста необичайно за един австралиец да не се обръща на малко име, дори и да ставаше дума за наемен работник. Нещо в погледа му обаче я възпря и тя не каза нищо, а бързо прибра нещата си.
— Предполагам, че искате да тръгнем веднага?
Той поклати отрицателно глава.
— Не се притеснявайте. Няколко големи бири ще ми дойдат добре. Искате ли да изпратя Лорейн да ви донесе една, докато чакате?
Всъщност не й се пиеше, но след като я принуждаваше да чака, можеше поне да я почерпи с една бира.
— Добре, господин Уилсън. Само да не се размотаваме тук прекалено дълго. Искам да видя Чаринга.
Той повдигна шапката си и Джени можа да зърне за миг черната къдрава коса, преди периферията да покрие отново челото му.
— Не се притеснявайте — каза с топлия си дрезгав глас. — Чаринга няма да избяга. — После влезе в хотела.
Джени се отпусна отново на стола и взе скицника си. Трябваше да привикне към този муден начин на живот, дори да й се струваше трудно.
Възбуденият говор на Лорейн бе последван от тракането на токчетата й по верандата.
— Заповядайте. Една голяма бира. Брет каза, че няма да се бави — победоносно заяви тя. — Вратата с мрежата против комари се затръшна след нея.
— Глупава крава — измърмори Джени над бирата си. Беше студена като погледа на Лорейн. Брет Уилсън по-добре да побърза. Нямаше намерение да седи тук цял ден и да го чака да се наприказва с някаква барманка. Няколко бири щяха да са му достатъчни, а после трябваше да потеглят.
Изпи бирата и се качи горе, за да си вземе раницата. След като си изми лицето и се среши, се почувства по-добре. Това винаги я успокояваше. Косата й блестеше, а настроението й се подобри. Беше готова да се върне долу и да се наслаждава на гледката. Брет беше прав. Чаринга нямаше никъде да избяга, тя също, докато той не реши да тръгнат.
Чашата от бирата още си стоеше на облегалката на стола, където я бе оставила. Очевидно, че Лорейн беше заета на друго място. Джени се усмихна, постави чашата на земята и извади пособията за рисуване. Все още помнеше как си прекарваха с Пит в началото на връзката им. Открадваха всеки възможен миг. Хвърляха се в прегръдките си, неспособни да се откъснат един от друг.
Тя въздъхна. Сексът с Пит й харесваше и сега тази близост й липсваше. Обичаше да чувства тялото му до своето и да усеща забързания ритъм на сърцето му. Разтърси глава, за да отпъди тези спомени и се върна в реалността. Нямаше полза да си спомня за миналото, това й причиняваше само мъка.
Вниманието й привлече стар миньор, който седеше в люлеещ се стол в противоположния край на верандата. Докато нанасяше бързи щрихи върху листа, тя забрави за Брет и Лорейн. Старият мъж бе идеален модел — почти не помръдваше, втренчен в пространството, широкополата му шапка бе отметната назад точно толкова, че да открива лицето му, носещо следите на дългите часове, прекарани на открито.