— Това е много хубаво. Не знаех, че можете да рисувате, госпожо Сандърс.
Джени се усмихна на Лорейн. Може би това беше знак за примирие, след като Брет вече бе в ръцете й.
— Благодаря.
— Трябва да опитате да продадете някоя картина на галерията в Броукън Хил, ако имате намерение да останете тук за по-дълго. Туристите харесват подобни неща.
Джени за малко да каже, че работите й са вече добре познати в Австралия, но се въздържа. Не искаше да проваля опита й за помирение, като се прави на важна.
— Рисувам колкото да минава времето.
Лорейн се подпря на облегалката на стола, докато Джени довършваше рисунката.
— Нарисували сте стария Джо съвсем като истински — каза с нескрито възхищение. — Дори и начина, по който издава напред долната си устна, когато е замислен.
Джени откъсна листа от скицника.
— Щом ти харесва, ти я подарявам, Лорейн.
Очите на Лорейн се разшириха от изненада.
— Сигурна ли сте? Боже, благодаря — по страните й изби червенина, която нямаше нищо общо с ружа. — Съжалявам за… сещате се. Обикновено не се държа по този начин и без това тук няма много жени, срамота е да се караме — каза тя и протегна ръка. — Приятелки?
Въпреки опасенията си, Джени стисна ръката й и кимна.
— Приятелки.
Лорейн изглеждаше доволна, че отношенията им се изгладиха и вниманието й се насочи отново към рисунката.
— Имате ли нещо против да я покажа на Джо? Ще се изчерви, като я види.
— Не, разбира се — отвърна Джени с усмивка.
— Ще ви почерпя една бира. Брет няма да се бави още много.
Лорейн се изправи и се забърза към Джо, за да му покаже рисунката.
Старецът се разсмя и погледна към другия край на верандата.
— Добре сте ме докарали, госпожо. По-добре от всяко огледало — каза той и вдигна празната си чаша за поздрав.
Джени схвана намека.
— Мой ред е да почерпя, Лорейн. Джо си заслужи питието.
Брет напусна сумрачния бар и излезе на верандата. Госпожа Сандърс седеше до Джо, заслушана в лъжливите му истории за намирането на опали и не го забелязваше.
Беше много по-млада, отколкото бе очаквал, направо красавица — с лъскавата си коса и дългите си почернели крака. Съжаляваше, че преди малко се държа толкова рязко с нея. От думите на Уейнрайт беше разбрал само, че е вдовица и не бе подготвен за подобна изненада. Притесняваха го най-вече очите й. От момента, в който го погледна, той бе запленен от начина, по който цветът им се променяше — от най-тъмно виолетово до най-светлия аметист. От нея нямаше да излезе добър играч на покер — не и с тези очи.
Брет бутна назад шапката си и попи потта от челото си. Тя изглеждаше твърде крехка за Чаринга. Вероятно нямаше да издържи повече от няколко седмици, преди да избяга обратно в Сидни. Лорейн имаше право. Всички граждани си приличаха. Големи думи за живот сред девствената природа, но когато се сблъскат с липсата на течаща вода, с пожарите, наводненията и сушата, бързаха да си тръгнат. Прав им път. Не си представяше да изпълнява заповедите на някаква кльощава жена, която не различава главата на една овца от задницата й.
Той забеляза как слънцето хвърля кехлибарени отблясъци в косата й, как жестикулира с деликатните си ръце, докато обяснява нещо на Джо и промени мнението си. По нищо не личеше, че е преживяла голяма трагедия наскоро. Трябва да бе скрила мъката някъде дълбоко в себе си. За това се искаше сила и кураж, а отгоре на всичко бе предприела това пътуване сама и изглежда се бе справила доста добре. Външният й вид бе толкова екзотичен, колкото видът на някои фантастични птици, които обитаваха тези полупустинни области, а те се чувстваха прекрасно тук. Навярно бе по-издръжлива, отколкото бе сметнал първоначално.
Тя се обърна и когато го погледна с красивите си очи, той усети как го обзема странно вълнение. Нахлупи шапката си по-надолу и се приближи към нея. „Тя ми е началник и всичко зависи от нея. Ако намрази Чаринга, тогава сигурно ще я продаде. Но ако остане… Положението може да стане заплетено“ — помисли си Брет.
— Ще трябва да ме почакате малко, господин Уилсън. Джо ми разказва една случка.