Брет забеляза как цветът на очите й стана тъмно виолетов в сянката на верандата и разбра, че сега тя му го връщаше заради поведението му преди малко — с неговите камъни по неговата глава. Искаше му се да й каже, че ще я чака в камионетката отзад, но разказите на Джо бяха пословично интересни, а и харесваше начина, по който госпожа Сандърс накланя главата си, докато слушаше. Затова се подпря отегчено на перилата на верандата и запали цигара.
Когато разказът свърши, той се изправи. Не можеше да не обръща внимание на дългите й стройни крака, но се стараеше да гледа само напред. Тя беше висока, сигурно около метър и седемдесет, но това някак си й отиваше. „Брет Уилсън, стегни се и престани да витаеш из облаците“ — сгълча се той наум.
— Довиждане, Джо. Ще се видим пак, приятелю.
Той вдигна раницата й и се обърна рязко към нея:
— Да тръгваме, чака ни дълъг път.
Докато вървеше към колата, през верандата и надолу по стъпалата, чуваше леките й стъпки отзад, но не направи опит да каже нещо или да се обърне. Не го биваше за светски разговори, а и се съмняваше, че тя би могла да каже нещо, което да го заинтересува.
Раздрънканата камионетка, паркирана отзад, бе силно нагрята от слънцето. Брет метна раницата на Джени зад седалките, грабна кашона с продуктите от Лорейн и го сложи под платнището отзад. Бързаше да се измъкне, преди Лорейн да изтърси някоя глупост. Напоследък беше станала прекалено настоятелна и заради нея избягваше да идва в града. „Това им бе лошото на жените — помисли си той нерадостно. — Само да им се усмихнеш и да им обърнеш малко внимание и те решават, че си тяхна собственост.“
Той се покатери в камионетката и затръшна силно вратата.
Лорейн се облегна на отворения прозорец, тежкият й парфюм изпълваше цялото купе.
— Чао, Джен. Надявам се, че скоро ще се видим.
Брет завъртя ключа в стартера и натисна силно газта, за да заглуши думите й. Лорейн го прегърна здраво през раменете. Той запали двигателя. Решителността в погледа й го отблъскваше още повече.
— До скоро, Брет. И не забравяй, че обеща да ме заведеш на конните състезания в Деня на австралийската армия.
— Няма. Довиждане — изрече той припряно.
Освободи ръката си и включи на задна скорост. За момент си помисли, че тази напаст ще го целуне пред госпожа Сандърс. Лорейн започваше да се държи прекалено собственически и това никак не му харесваше. Включи на първа скорост. Колкото по-скоро се прибереше в Чаринга, толкова по-добре. Там поне знаеше как да се справя с проблемите. Животните бяха много по-лесни за разбиране от жените.
Джени наблюдаваше сцената отстрани с любопитство. „Бедната Лорейн, трябваше здраво да се потруди, за да впримчи този особено мрачен индивид. Дали всички мъже по тези места имат подобно отношение към жените — чудеше се тя, — или просто Брет се притесняваше от нея? Вероятно беше така — реши накрая. Лорейн бе доста настъпателна и това сигурно го смущаваше, особено когато шефката му беше свидетел на цялата сцена.“
Тя се загледа през прозореца към изумителната панорама, която се разкриваше пред очите й и скоро престана да мисли за това. Червено-кафявите кули на термитите стояха изправени по протежение на черния път подобно стражи в пустошта. Коритата на реките бяха пресъхнали и сякаш застинали. Камионетката отскачаше и заплашваше да се преобърне при всеки завой. Светли евкалиптови дървета със сребристи дънери и оклюмали листа се издигаха унило на двайсет метра височина над бледозеления и бледожълтия храсталак. Земята беше с цвят на охра, прошарена с черно, а небето бе широко и невероятно синьо.
„Някой ден — обеща си тя — ще взема камионетката и ще дойда тук да рисувам.“ Но преди това трябваше да се свърже с Даян и да й поръча да изпрати платната и маслените бои.
По време на пътуването тишината бе нарушавана само от воя на двигателя и от драскането на клечката кибрит, когато Брет си запалваше цигара. Джени нямаше нищо против тишината. Това й позволяваше да се потопи изцяло в атмосферата на пустинята. Лекият любезен разговор само щеше да развали това съвършенство.
Над дърветата кръжаха ята екзотични птици. Оперението им бе крещящо и контрастираше на фона на небето. Бели папагали с отровножълти гърди кряскаха, папагалите кукабура издаваха подобни на смях звуци, щурците свирукаха непрестанно. Брет сви от почти незабележимата линия на пътя и пое по подобен път.
Пътуваха вече повече от десет часа, когато в далечината съзря редица от чаени дървета и висока конусовидна скала.