Джени реши, че е време да го осветли.
— И преди съм живяла по тези места, господин Уилсън. Известно ми е колко е ценна водата.
Брет я погледна за миг с любопитство и продължи монолога си. Изглежда, си бе наумил какво да каже и нищо не бе в състояние да отклони вниманието му.
— Когато потоците излязат от коритата си, дворът потъва няколко метра под водата. Затова всички сгради са повдигнати върху тухлени основи заради термитите.
— Не се учудвам, че обичате това място — каза Джени, задъхана от вълнение. — Удивително е.
— Може да бъде и много жестоко — добави остро Брет. — Не се оставяйте да ви подведе романтиката му.
Джени осъзна, че каквото и да каже или направи, не би могла да промени мнението му, че е невежа гражданка, затова само го изгледа как отива към камионетката, за да я разтовари и не каза нищо. По това стройно, източено тяло нямаше и грам излишна плът, а мускулите му играеха като на млад жребец. От него би излязъл идеален модел за скулптурите на Даян, но тя се съмняваше, че той би одобрил идеята.
— Съпругата ви в къщата ли е, господин Уилсън? С нетърпение очаквам да се запозная с нея.
Той се спря с пълни с продукти ръце и лицето му придоби намръщено изражение.
— Тя е в Пърт — каза с ниския си дрезгав глас.
Джени заслони очите си от залязващото слънце и го погледна. В очите му се четеше болка, а устните му се стегнаха. Нещо не бе както трябва — вероятно отсъстващата съпруга бе разбрала за Лорейн?
Брет пристъпваше от крак на крак.
— Тя не е на почивка, ако това си мислите. — Тонът му бе отбранителен. — Там е за постоянно.
Запъти се с решителна крачка към верандата и като пъхна върха на ботуша си, отвори вратата с мрежа против комарите.
Джени забърза подире му и накрая го настигна в кухнята.
— Съжалявам. Не исках да си пъхам носа там, където не ми е работата.
Брет продължи да разопакова продуктите.
— Не се притеснявайте. Вие сте новодошла тук, така че няма откъде да знаете за мен и Марлийн. — Лицето му бе мрачно. — Тук не й харесваше. Каза, че се чувствала загубена сред тези огромни пространства. Върна се в Пърт, в онзи бар, където я намерих.
Настъпи дълго мълчание. Джени изпита желание да го утеши, но не знаеше как.
— Нямах намерение да бъда рязък — опита се да се извини той, — но мразя клюките и си помислих, че е по-добре да го чуете от мен, а не от другите. А сега, има ли още нещо, което мога да направя, преди да си тръгна? Мъжете скоро ще се приберат и трябва да свърша някои неща, преди да се стъмни.
Тя прие извинението с усмивка.
— Кой готви на всичките тези мъже тук? Имате ли икономка?
Напрежението изведнъж изчезна и Брет се разсмя. Широката усмивка задълбочи бръчиците около устата и очите му. Така изглеждаше още по-привлекателен.
— Ама вие, гражданите, имате много странни идеи. Обикновено сами се грижим за себе си, но по време на стригането на овцете — като сега — една от жените на стригачите готви за всички.
Той повдигна шапката си и се запъти към вратата.
— По-късно ще ви разкажа още за фермата. Вечерята е след половин час и понеже сега идвате, мисля, че е най-добре да вечеряте в готварницата. Мама Бейкър се занимава с готвенето. С мъжа й идват всяка година тук и вероятно тя познава мястото не по-зле от мен.
Преди да му благодари, той вече си бе тръгнал.
Застанала в притъмняващата кухня, Джени се заслуша в шумовете на Чаринга. Плътният кънтящ звук на чука върху наковалнята, блеенето на овцете и подвикванията на мъжете се смесваха с бърборенето на папагалите и лая на кучетата. Беше си представяла, че тук ще е тихо. И докато стоеше в кухнята, бавно си припомни детските години. Спомените я накараха да се отпусне. След толкова много години далеч от земята, най-после си бе отново вкъщи и всичко й се струваше странно познато.
Фермата Валуна се гушеше в сърцето на Куинсланд, в провинция Мълга. Къщата беше по-малка от тази в Чаринга, но бе построена в подобен стил, с ламаринен покрив и сенчеста веранда. Пасбищата се простираха с километри около фермата и Джени още си спомняше миризмата на изгорялата от слънцето трева и шумоленето на лекия ветрец в чаените дървета.