Джон и Елен Кери дойдоха в сиропиталището, малко след като Джени бе навършила седем години. Тя си спомняше тази сутрин, като че ли бе вчера. Монахините прекъснаха ежедневните занимания на децата, за да ги подредят в трапезарията под строгия поглед на игуменката. В атмосферата се долавяше скрито вълнение, защото пристигането на външни хора в Даджара означаваше, че някои от тях могат да отидат да живеят в семейства и дори да бъдат осиновени, ако имаха достатъчно късмет, което щеше да ги отърве от Сестра Майкъл завинаги.
Джени стискаше силно ръката на Даян. Бяха се наговорили — въпреки че жадуваха да се измъкнат от лапите на монахините, знаеха, че ако напуснат Даджара, истинските им родители нямаше да могат да ги открият. Джени се усмихна, припомняйки си как Елън и Джон вървяха покрай дългата редица от деца. Елън се спря за малко пред нея, но игуменката поклати глава и я бутна да продължи напред. Джени не можа да долови смотолевените набързо думи, но разбра, че тя и Даян за пореден път нямаше да бъдат взети.
Накрая казаха на всички деца да излязат от стаята и да продължат да бършат праха в библиотеката. Джени си припомни чувството на разочарование и в същото време на облекчение, но това не беше нещо ново за нея и тя се постара да не мисли повече.
Изненадата дойде, когато сестра Майкъл ги заведе и двете при семейство Кери и им каза, че заминават с тях. Джени бе погледнала студеното, безизразно лице на монахинята и се бе зачудила дали това не е някакъв нов начин да я накажат. След няколко дни обаче двете с Даян пътуваха към новия си живот и новия си дом, а сестра Майкъл им бе обещала, че ако родителите им се появят, незабавно ще ги уведомят.
Джени се загледа замислено, без да вижда нищо пред себе си и си припомни старите съмнения. Другите деца от Даджара ги осиновяваха, но тяхното положение с Даян беше различно и тя винаги си задаваше въпроса: „Защо?“ Въздъхна дълбоко. Джон и Етел бяха на възраст да им бъдат баба и дядо, но им осигуриха добър живот и благодарение на тях, двете с Даян, израснаха със самочувствие. През тези години във Валуна те разцъфтяха и въпреки че тези прекрасни хора, които ги отгледаха, не бяха вече между живите, тя все още си спомняше за тях с голяма обич.
Джени се отърси от спомените и се огледа. Време бе да поразгледа Чаринга.
Кухнята бе проста и практична. На стената висяха редица рафтове, на които бяха подредени съдове от различни комплекти. Имаше един хубав сервиз за храна. Редом с няколко паянтови шкафа под прозореца имаше захабена порцеланова мивка върху дървена поставка. Огромна рендосана дървена маса в средата на стаята запълваше доста голяма част от пространството. В ъгъла мълчаливо и мрачно стоеше радио с радиостанция — единствената връзка с външния свят.
Тя застана до масата и се огледа. Кухнята е била разширена, за да се направи кът с тапицирани столове, които гледаха към прозореца към задната част на къщата. На стената имаше рафтове с книги и няколко доста добри акварела.
Като ги разгледа по-отблизо, видя, че повечето от тях изобразяваха полупустинните пейзажи наоколо, но един акварел, на който бе нарисувана Чаринга, привлече вниманието й. Сигурно е бил нарисуван доста отдавна, защото къщата бе по-малка и по-разнебитена, а дърветата по-ниски. Имаше само няколко паянтови бараки в дъното на двора, а плачещите върби край потока бяха фиданки с клони, които едва стигаха до водата.
Джени се вгледа критично в картината. Нямаше подпис и очевидно бе рисувана от аматьор, но все пак в нея имаше някакво причудливо очарование. Художникът, който Джени бе убедена, е била жена, явно е обичал мястото. „Коя ли е била тази жена? — питаше се Джени. — Жената на фермера или жената на някой от овчарите, която е прибавила още малко пари към надницата на мъжа си, или някой пътуващ художник, който се е отблагодарил за храната и нощувката?“
Джени сви рамене. Всъщност нямаше никакво значение, понеже който и да е бил художникът, той несъмнено бе отразил богатата история на този имот.
Джени продължи да разглежда къщата и откри малка баня с тоалетна и душ. Имаше доста примитивен вид, но независимо от това, душът си беше душ и тя не можа да устои на изкушението. Смъкна от себе си напоените с пот дрехи и застана под душа, от който се процеждаше застояла, мътна струя вода и отми от себе си следите от пътуването. Загърна се с чиста хавлиена кърпа и потърси спалнята по тесния коридор надолу.
В момента, в който отвори първата врата, разбра, че бе нахлула в територията на Брет. На пода в безпорядък лежаха купчина ботуши и захвърлени работни дрехи. Леглото не беше оправено и в стаята миришеше силно на ланолин, крем за бръснене и конюшня. Тя огледа бъркотията и се запита дали наистина иска да е в такава близост с този навъсен, непредсказуем човек.