След известно време, което й се видя цяла вечност, мъжете един по един станаха и се запътиха към вратата. Джени предположи, че обикновено седяха около масата с часове — да пушат, пият бира и да обсъждат работата от изминалия ден и се почувства повече от натрапник.
Когато и последният мъж стана от масата и отнесе чинията си към кухнята, мама Бейкър дойде с две чаши чай и кутия с тютюн.
— Не им обръщайте внимание — каза тя, като кимна по посока на гласовете, които се чуваха от предната веранда. — Те са свестни типове, но могат да разговарят единствено с барманките. Нямат и грам образование.
Джени се засмя и отклони поканата да си свие цигара, въпреки че се изкушаваше. Денят беше изтощителен.
— Развалих им вечерята. От сега нататък сигурно ще се храня в къщата.
Мама Бейкър погледна към покритата с мушама маса и каза замислено:
— Така би било по-добре, госпожо Сандърс. Все пак вие сте собственичката.
— Наричай ме Джени. Не съм свикнала с подобни официалности. Това обичай ли е по тези места?
Мама Бейкър се разсмя и затвори шумно кутията с тютюна.
— За бога, не. Това просто е начин, по който изразяваме уважението си. Можеш да ме наричаш Симон. Ужасно ми е омръзнало да ме наричат през цялото време мама Бейкър. Кара ме да се чувствам на сто години.
Джени я погледна и се усмихна.
— Смешно име, нали? Майка ми чела навремето някаква книга — героинята се казвала Симон — от там и това старовремско име, което никак не ми подхожда. Ами да, погледни ме само. — Тя се разсмя и пълното й тяло се разтресе.
Джени на свой ред се разсмя, доволна, че сред тази предимно мъжка компания има поне една жена, с която може да си поговори.
— Винаги ли си живяла по този начин, Симон? Имам предвид цялото това местене от ферма на ферма?
Тя кимна утвърдително.
— Със Стан се събрахме толкова отдавна, че вече не помня кога е било. В онези години гледах децата на фермерите в Куинсланд, а Стан идваше с другите стригачи по време на сезона. — Тя отпи от чая си, очите й бяха замъглени от спомените. — Тогава той беше много привлекателен мъж — висок и строен, раменете му като скала, целият само мускули. — Тя потръпна при този спомен. — Като го гледаш сега, не би могла да предположиш, че някога е изглеждал така, нали? Стригането на овце прегърбва мъжете и ги състарява. Въпреки това моят Стан все още остригва за един ден повече овце от всеки друг тук.
Симон подпря лактите си на масата и изсумтя.
— Вярно е, че мина известно време, преди да впримча стария хитрец. Изплъзваше ми се като мокра връв. Сега съм доволна, че успях. Откакто си купихме каруца и кон, сме все на път. Понякога е тежко, но не бих сменила този начин на живот за никоя модерна фермерска къща. Предполагам, че съм обиколила повече места в Австралия от всеки друг.
Джени почувства тръпка на вълнение. Сигурно тя можеше да й разкаже за предишните обитатели на къщата и за онази загадъчна епитафия.
— Предполагам, че си била свидетел на много промени тук, Симон. Отдавна ли идваш в Чаринга по време на стригането?
Симон поклати глава.
— Преди работехме предимно в Куинсланд. От пет години работим по тези места.
Джени се почувства разочарована, но реши, че е безсмислено да се измъчва.
— Не ти благодарих за цветята и за това, че си почистила стаята така добре. Приятно е след толкова дълго пътуване да те посрещнат по този начин.
— Няма за какво, мила. Радвам се, че можах да направя нещо за теб. — Мама Бейкър продължи да пуши цигарата си мълчаливо.
— Какво е станало с дрехите, които са били в гардероба? Предположих, че там е имало някакви дрехи, заради нафталина.
Симон погледна настрани. Вниманието й бе изцяло погълнато от шарката на кутията с тютюн.
— Предположих, че няма да искаш тези стари вехтории да задръстват целия ти гардероб. Затова ги махнах.
Любопитството на Джени отново се изостри. Пак същото. Отбягваха погледа й, всеки се държеше така, като че ли не знае нищо.
— Бих искала да ги разгледам. Аз съм художничка и в колежа обичах да се занимавам с история на костюма. Ако тези дрехи са били на хората, живели някога тук…
— Не ти трябва да се ровиш в миналото, Джени. Няма да ти донесе нищо добро. Освен това повечето от тях са дрипи. — Изражението на лицето на Симон стана още по-подозрително и тя избягваше да погледне Джени в очите.
Гласът на Джени придоби мек и увещаващ тон.