— Брет Уилсън по-добре да си гледа неговата работа! Благодаря ти, Симон. Не съм толкова безпомощна, колкото си мислят всички. — Джени бръкна отново в сандъка и измъкна книгите. Колко интригуващо — наистина бяха дневници, но Симон имаше право — някои от тях се разпадаха. По-новите бяха подвързани с кожени обложки, останалите и особено по-старите бяха пожълтели и покрити с петна. Общо бяха дванайсет на брой: някои бяха дебели и тежки и обхващаха една или две години; други представляваха ученически тетрадки и отразяваха само няколко месеца.
Докато Симон я гледаше с неодобрение, тя ги подреди внимателно на пода в хронологичен ред. Обхващаха периода от 1924 до 1948 година. Прелисти намачканите страници и забеляза как неравният детински почерк става по-обработен и уверен с годините.
В последния дневник имаше нещо странно. Буквите бяха неравни, остри и почти нечетливи, сякаш написани от друга ръка.
— Това е всичко. Искаш ли да ти помогна да ги прибереш?
Джени притисна до себе си последния дневник. Имаше усещането, че долавя присъствието на жената, която го беше писала и това усещане бе толкова силно, че тя не чу думите на Симон.
— Джени? Добре ли си, мила?
Джени с неохота се върна към настоящето.
— Да, добре съм. Хайде да приберем дрехите обратно и да пренесем сандъка в къщата. Аз ще взема тетрадките.
Не след дълго каишките бяха стегнати и двете пренесоха сандъка през двора. От бараката на работниците долитаха приглушени гласове, а повечето от лампите вече бяха угасени. Веднага щом сандъкът бе сложен на кухненския под, Симон пожела на Джени лека нощ.
— Време е да си лягам. Започваме работа много рано, преди да е станало твърде горещо.
Джени погледна часовника си. Часът бе едва десет, но тя беше уморена и жадуваше да си легне.
— Не ми се сърди, че го казвам, но изглеждаш направо съсипана от умора — каза Симон. — Сложила съм чисти чаршафи. Ако ти стане студено през нощта, има одеяла на най-горния рафт в шкафа. Не отваряй капаците на прозорците, защото комарите жива ще те изядат.
— Благодаря ти, Симон. На сутринта ще поговоря с Брет. Искаш ли да ти помогна в миенето на чинии?
— Не. Сама ще се оправя с това. Все пак ти си шефът тук. Не е редно да ми помагаш в домакинстването.
Джени се усмихна.
— Лека нощ тогава и благодаря.
— Лека нощ, мила. Беше ми приятно да поговоря след толкова време с друга жена. Момчетата са много свестни, но ми омръзнаха разговорите за проклетите овце.
Джени я изпрати до верандата и остана навън, докато силуетът на Симон не изчезна в тъмнината. Въздухът беше топъл, галеше лицето й и носеше уханието на нощните цветя. Мисълта за това, какво бе наследила, изведнъж се стовари върху плещите й. Тя се отпусна на стола и се загледа към двора навън. Чуваше тихото ромолене на гласовете в бараката на работниците. В помещението на помощник-овчарите и от прозореца на готварницата блещукаха мъждиви светлинки. Всичко това й принадлежеше. Земята, животните, къщата — всичко. Беше наследила цял един град. Тези хора разчитаха на нея за прехраната и благополучието си.
Тежестта на тази отговорност я смаза. Толкова малко разбираше от този начин на живот — детските години във Валуна я бяха научили едва на основните неща и новото й положение я плашеше.
Клепачите й се затваряха за сън и след продължителна прозявка, Джени реши, че трябва да приеме обратите на съдбата; и да се притеснява, тази вечер не би могла да направи нищо повече. Стана от стола на верандата и влезе вътре. В къщата бе тихо и тя предположи, че Брет вече спи. После забеляза листа хартия на масата. Беше се преместил в общата барака.
— Какво облекчение — въздъхна. — Един проблем по-малко.
Сандъкът стоеше като тъмна сянка в мрака. Като че ли я зовеше, влечеше я към каишките и я молеше да ги разкопчае.
Джени клекна пред него и задържа ръцете си над закопчалките. После, преди да има време да се откаже, откопча каишките и вдигна капака. Зелената рокля потрепваше на бледата лунна светлина, изкушаваше я да я облече.
Роклята леко се плъзна по голото й тяло и гънките на шифона и сатена прошумоляха. Прохладен и мек, платът я милваше. Дългите поли на роклята се полюшваха около краката й при всяко движение. Джени затвори очи, пръстите й потънаха в гънките на роклята и в главата й сякаш зазвуча валс от някакъв отминал живот. Тя се отдаде на мелодията — танцуваше из стаята, босите й крака стъпваха безшумно по дървения под. Роклята като че ли я пренасяше от тази уединена ферма на място, където я очакваше някой много специален човек.