Почувства нечии ръце на талията си, нечий дъх на бузата си и разбра, че той бе дошъл. Само че нямаше светлина, нямаше радостно посрещане, защото валсът стана меланхоличен и тъжен и Джени усети как настръхва, когато устните му едва докоснаха страните й.
Тя рязко отвори очи. Краката й спряха да танцуват. Пулсът й препускаше. Нямаше музика, а стаята беше празна, но въпреки това тя можеше да се закълне, че преди малко не беше сама. С треперещи ръце разкопча миниатюрните копчета и роклята се свлече на пода. Остана да лежи там — полите й бяха разперени в кръг, сякаш беше застинала в средата на призрачния танц.
— Стегни се, за бога — промърмори ядосано. — Даваш прекалено голям простор на въображението си.
Звукът на собствения й глас не можа да прогони усещането, че не е сама и Джени потръпна. Сгъна роклята и я прибра в сандъка. Стегна каишките, вдигна дрехите си от пода заедно с дневниците и отиде в стаята си. Набързо взе душ, мушна се между хладните шумолящи чаршафи и се опита да се отпусне.
Гърбът я болеше, раменете й бяха схванати, но независимо от това, колко пъти наместваше възглавниците и се въртеше от едната на другата страна, сънят не идваше. Споменът за онази музика и призрачния й партньор в танца не я напускаше.
Както си лежеше в полумрака, погледът й бе привлечен от дневниците, положени на стола. Като че ли я зовяха. Настояваха да бъдат прочетени. Джени се съпротивляваше, но натрапчивата мелодия зазвуча отново… Докосването на ръцете и студената му целувка я накараха да потрепери. Не от страх, а от нещо друго, което не можеше да обясни… Той искаше тези дневници да бъдат отворени и тя не бе в състояние да се съпротивлява.
Най-старият дневник беше разпокъсан и подвързан с твърда хартия. Страниците бяха изтънели и протрити. На първия лист една детска ръка бе написала:
„Това е дневникът на Матилда Томас, четиринайсетгодишна.“
Когато Джени започна да чете, призрачната музика спря.
Глава 5
Джени бавно изплува от света на Матилда с мокро от сълзи лице и със съзнанието, че е прекарала цялата нощ с това момиче, което бе прогонило очарованието на Чаринга, като й бе разкрило как фермата се бе превърнала в затвор. Струваше й се, че чува равномерния постоянно приближаващ се тропот на коня на онзи негодник Марвин, който щеше да я настигне и върне обратно. Сякаш споделяше страха на Матилда, която знаеше, че няма кой да чуе виковете и да й помогне.
— Твърде късно — прошепна тя. — Много съм закъсняла, за да мога да направя каквото и да било.
Когато сълзите й изсъхнаха и образите избледняха, тя осъзна, че Матилда сигурно се бе научила да се бори — да оцелява въпреки кошмарния живот с Марвин — иначе нямаше да има повече дневници. Погледът й се задържа върху купчината тетрадки. Те бяха доказателството и между техните мълчаливи страници се намираха отговорите на всичките й въпроси, породени от прочетеното през нощта.
— Добро утро. Ето я и закуската. — Симон нахлу в стаята. Жизнерадостната й усмивка замръзна, когато погледна към Джени. — Какво става, мила? Лоши сънища?
Джени поклати глава, бе твърде разстроена, за да може да говори. Мислите й все още бяха при Матилда, на онова място, където тя бягаше с всички сили, за да се спаси.
Симон остави препълнения поднос на земята и застана с ръце на кръста и поглед, вперен в разпръснатите по леглото тетрадки.
— Знаех си, че ще се случи нещо такова. Цяла нощ си ги чела, нали? Резултатът е налице — разстроили са те.
Джени беше без дрехи под завивката и се почувства странно уязвима под загрижения поглед на по-възрастната жена.
— Добре съм. Наистина — каза тя със заекване.
Симон цъкна с език, събра бързо омразните дневници и ги хвърли върху тоалетката.
— Никога не съм могла да проумея тези писания — изрече тя, докато ги подреждаше. — Брет хубавичко ще ме наругае, ако разбере. Каза ми да се погрижа да си починеш добре.
„Колко интересно — помисли си Джени с ирония. — Не знаех, че го е грижа за мен.“
— Остави Брет Уилсън на мен, Симон — каза твърдо. — Аз съм голямо момиче и мога да се грижа за себе си.