Симон изсумтя, вдигна подноса и го постави на леглото.
— Като закусиш, ще се почувстваш по-добре.
— Благодаря — промърмори Джени и потръпна от отвращение при вида на пържените яйца и мазния бекон. Как можеше да яде, когато Матилда беше държана като затворничка? И как можеше да се концентрира върху бърборенето на Симон, когато единственото й желание бе да се върне към 1924 година?
Симон излезе от стаята и няколко минути по-късно на Джени й се стори, че чува потракването на тенджери в кухнята. Клепачите й трепнаха, когато долови мелодията на валса, изпълнявана от някакъв далечен оркестър. Миризмата на лавандула изпълни стаята. Тя потъна в миналото, което я примамваше през пространството и времето в дълбок безпаметен сън, където призрачни сенки, приближаващите копита и силни насилнически ръце населяваха сънищата й.
Когато няколко часа по-късно Джени отвори очи, цялото й тяло блестеше от пот. Полежа известно време, объркана и смутена, докато не събра сили да приеме действителността и да се отърси от кошмарите. Слънцето прогони страшните видения и звуците на Чаринга заглушиха писъците.
— Това е смешно — възнегодува тя, като стана от леглото и уви чаршафа около тялото си. — Държа се като пълна глупачка.
Погледът й падна върху купчината тетрадки, които Симон бе подредила на тоалетката. Знаеше, че по-късно ще се върне към тях.
— Но не сега — изрече тя решително.
Уви по-плътно чаршафа около себе си и се запъти по коридора към банята. Дрънкането на тенджерите в кухнята изведнъж престана и Симон се появи иззад ъгъла.
— Не си докоснала закуската — каза с укор.
— Не бях гладна — опита се да се оправдае Джени. Защо Симон я караше да се чувства като непослушно дете?
По-възрастната жена я изгледа критично, после въздъхна.
— Знаех си, че си капризна, затова направих много вкусна супа.
Тя поведе Джени към кухнята с нетърпящ възражение вид и показа супената чиния, пълна с месо и зеленчуци, и топлия печен на жар хляб.
Джени стисна чаршафа, осъзнала, че отдолу няма никакви дрехи.
— Добре съм, Симон. Само съм малко изморена от дългото пътуване — усмихна се тя насила. — Тази супа изглежда наистина апетитно.
Симон седна на срещуположния край на масата и хвана с две ръце тежката бяла чаша, пълна с чай с цвят на кал, чиято пара струеше в лицето й. Тя не откъсваше очи от Джени, която смело изяде три лъжици от супата.
— Вкусно — промърмори.
Наистина беше така. Гъста и засищаща, точно каквато й бе нужна, за да прогони нощните сенки. Скоро чинията бе празна.
— Сега трябва да взема душ и да се облека. — Джени погледна часовника си. — Наистина ли е толкова късно?
— Сигурна ли си, че си добре? — Симон не изглеждаше много убедена, но и тя погледна часовника си. — Явно си имаше и друга работа. — Излизам на двора, за да нахраня пилците. Ако ти трябвам, само извикай.
Джени проследи с поглед как Симон слезе с клатушкане по стъпалата и се скри зад ъгъла. След като шумът от стъпките й заглъхна, тя се отправи към банята.
Няколко минути по-късно бе облечена и стоеше на верандата. Влажната й коса нежно охлаждаше тила й в обедната горещина. Тя вдъхна аромата на сгорещената земя и погледна към двора, където цареше оживление. Сезонът на стригане на овцете беше в разгара си и тя нямаше търпение да види дали животът по тези места е още същият, какъвто го помнеше от детските си години във Валуна.
Кошарата, в която се стрижеха овцете беше най-голямата постройка в Чаринга. Беше построена върху здрава тухлена основа и около нея имаше ограда. Въздухът наоколо бе напоен с прах, с блеенето на овцете и виковете на стригачите. Зад нея имаше лабиринт от други кошари.
Когато стригачите приключеха с някоя овца, на нейно място вкарваха следващата. Помощник-овчарите, повечето от които бяха млади и чернокожи, събираха накуп животните и подвикваха към кучетата, които подгонваха рунтавите овце, като ги хапеха и ръмжаха, опитвайки се да ги подчинят на някакъв ред.
Джени поседя известно време така. Гледката й напомни времето, когато, също като сега, стоеше край кошарите във Валуна. Обстановката не беше по-различна. Старите методи все още си бяха най-добрите. Джени заобиколи кошарата от другата страна, където остриганите овце се бутаха една в друга надолу към резервоарите с дезинфекционна течност. Силни, опитни ръце ги повдигаха, слагаха им печати, мокреха ги и ги инжектираха, след което ги пускаха в съседната кошара да преживяват болката си. Работата под безмилостното слънце бе тежка, но мъжете бяха жизнерадостни, въпреки потенето и усилията да контролират глупавите животни. Някои от тях успяваха да вдигнат глава и да извикат „Добър ден, госпожо“, преди да продължат борбата.