Сивите му очи бяха разгневени и зли.
— Не е позволено в стригачницата да влизат жени. Носи нещастие.
— Какво?! — Джени не можа да каже нищо от удивление.
— Чухте ме — отвърна навъсено той. — Да не сте влезли повече тук!
— От всички арогантни… Как се осмелявате да ми говорите по този начин? — Гневът й утихна, когато осъзна, че всички мъже в кошарата, както и тези на двора бяха спрели работата си и ги гледаха с любопитство.
— Аз съм управителят и аз ръководя работата, независимо дали вие сте собственичката или не. Кошарата, където се стрижат овцете не е място за жени. Присъствието им предизвиква злополуки — каза твърдо той.
Джени тъкмо щеше да му даде да се разбере, когато той се обърна и изчезна в кошарата. Мисълта за любопитните очи и наострените уши наоколо, обузда гнева й. „Негодник! За какъв се мислеше?“
Поколеба се да се върне обратно и да се разправи с него на място, но осъзна, че така само ще се унижи допълнително, затова разрови праха с тока на ботуша си, стисна юмруци в джобовете и тръгна към ливадата. От всички безчувствени, дебелоглави, невъзпитани мъже, които бе срещала, този тук ги надминаваше във всичко. И, бога ми, наистина знаеше как да я предизвика.
Расовите коне я погледнаха с леко любопитство, преди да продължат да пасат сочната трева. Джени се подпря с ръце на оградата и възвърна самообладанието си. Смущението й намаляваше с всяка изминала минута. Чудеше се какво й става. Обикновено бе много спокойна и владееше чувствата си. Защо му позволяваше да влиза под кожата й по този начин?
Топлият ветрец огъваше тревата, сякаш невидими крака танцуваха по ливадата. Тръпка премина по тялото й. Очарованието на Чаринга бе помрачено от някаква мощна и мрачна сила. Присъствието й се чувстваше, както и музиката, която я съпътстваше.
Мислите й се върнаха към дневниците и застиналата тишина в гробището. Също като Матилда и тя бе омагьосана. Сега цялото й същество бе нащрек. Не само любопитството я бе довело тук, но също и нуждата да открие корените си, останали далеч назад в опитите й за самоутвърждаване. Не можеше да отрече, че програмата й се бе променила. Тя бе тук именно заради Матилда. Заради това четиринайсетгодишно момиче, което имаше нужда да разкаже историята си на някого, който щеше да я разбере.
Джени въздъхна. Изобщо не трябваше да идва тук. Възлагаше прекалено големи надежди на това пътуване и очакваше, че Чаринга ще й даде нов смисъл на живота сега, когато Пит и Бен си бяха отишли. Чаринга обаче й донесе само объркване.
Джени остави конете да пасат и продължи да броди около постройките. Плевни, пълни със сено; складове с машини и варели със смазочно масло; работници, които бяха заети с ежедневната си работа; овце, които блееха и трополяха. Безцелната й разходка я отведе при кучкарниците.
Малките кученца бяха изключително сладки с живите си очички, неукрепналите крачка и пухкавите опашчици. Тя вдигна едно от тях и зарови лице в козинката му. То леко я близна и Джени се засмя. Никой не бе в състояние да прогони черните мисли така, както едно малко животинче.
— Оставете проклетото куче долу!
Джени се вцепени, а кученцето продължи да мърда в ръцете й. Общуването с Брет Уилсън й беше дошло в повече за този ден.
— Това не е стригачницата, господин Уилсън. Ще го пусна, когато аз реша — тросна се тя.
Сивите очи се кръстосаха с виолетовите за един продължителен миг.
— Тези кучета не са домашни любимци. Всички тук трябва да заработват хляба си — включително и кучетата. Ако не стават за овчарски кучета, ги умъртвяваме.
— Обзалагам се, че стават — рязко отвърна тя. — Жалко, че процедурата не е същата за груби управители.
В очите му пробляснаха златни искрици и ъгълчетата на устата му се разтеглиха в лека усмивка.
— Да застреляте управителя ми се струва малко прекалено, госпожо Сандърс.
Джени отново зарови лицето си в козината на кученцето. Този мъж й се присмиваше и тя не искаше той да забележи, че на нея й бе весело.
Брет пъхна ръце в джобовете си.
— Да приемем, че започнахме не както трябва, госпожо Сандърс. Какво ще кажете за примирие?
— Не аз започнах войната — каза тя с нетърпящ възражение тон и го погледна право в очите.
— Нито пък аз — отбеляза той с примирена въздишка. — Но на място като това трябва да има правила. Когато мъжете си отвличат вниманието по време на стригане, стават злополуки. А, повярвайте ми, вие ги разсейвате.