Силна ненавист бушуваше в гърдите й, когато пристъпи напред и едва докосна със стиснати устни брадясалата му буза.
Той се усмихна с нескрит сарказъм.
— Това не ми прилича на целувка. Сигурно се пазиш за Андрю Скуайърс. — Очите му с цвят на олово я изгледаха злобно. Задържа я още малко, после я пусна. — Помни какво ти казах, момиче. Ти ми принадлежиш — същото се отнася и за Чаринга.
Марвин сръга с шпорите коня в корема и препусна през двора.
Матилда гледаше прашната диря след него, докато не се стопи в далечината. Тишината на Чаринга я обгърна, внесе мир в душата й и възвърна енергията й. Тя погледна към небето. Предвещаваше дъжд, но дали това не бе само напразна надежда — облаците се разкъсваха и се придвижваха към Уилга.
Матилда нахрани прасетата и затвори кокошките, после прекоси двора, за да поговори с Гейбриъл.
Старият мъж бе клекнал край димящия огън. Тенджерата къкреше, пълна със задушено месо от кенгуру и зеленчуци.
— Дъждът приближава, господарке. Духовете на облаците разговарят с вятъра.
Матилда пое дълбоко въздух. Прав беше. Вятърът се бе променил и тя усещаше мириса на дъжд.
— По-добре да преместите колибите си. Когато потокът прелее, ще отнесе всичко.
Жълтите му зъби блеснаха, когато се засмя. Кимна в съгласие.
— Първо яденето. Има предостатъчно време.
Беше прав. Само още два дни имаше изпепеляващи горещини и сухи ветрове, после настъпи дъждовният сезон. Поройни дъждове се изливаха върху ламаринения покрив и чукаха по стъклата на прозорците. Водата запълни ямите, напои спечената земя и превърна потоците в пълноводни реки. Мълнии пронизваха черното небе, трещяха като пистолетни изстрели и превръщаха нощта в ден. Тътенът на гръмотевиците разтърсваше малката къща из основи.
Матилда се бе сгушила до старата печка. Не можеше да направи нищо повече. Конете бяха на топло в обора, Гейбриъл и семейството му — в плевнята със сеното. Овцете бяха изложени на риск, но останалите животни, затворени на сигурно място. От Марвин нямаше и следа.
— Само ти и аз сме тук, Блу — мълвеше тя и галеше старата овчарка по копринената козина на главата. Кучето изглежда разбираше потребността й от общуване, защото я близна по ръката.
Матилда загърна раменете си с шала. Къщата беше направена така, че да държи прохлада през горещите лета. Сега обаче вътре беше леденостудено. Димящият огън почти не затопляше стаята, а керосиновата лампа хвърляше само малък кръг светлина и не можеше да разпръсне сенките в ъглите. Независимо от това Матилда се чувстваше в безопасност. Дъждът беше неин съюзник. Той държеше Марвин далеч и възраждаше природата за нов живот. Скоро пустошта щеше да се покрие с растителност: диви бели анемонии, гъста трева и жилави фиданки.
Матилда се облегна назад, клепачите й натежаха. Тази нощ можеше да спи спокойно.
Силно тропане наруши съня й, тя скочи уплашено на крака и грабна пушката. Блу изръмжа заплашително и застана с разкрачени предни лапи и настръхнала козина.
— Кой е там? — извика Матилда силно, за да надвие тропането на дъжда по ламарината.
— Тери Докс от Караджонг, мила. Пусни ни да влезем.
Матилда се взря през пелената от дъждовни струи по прозореца, която й пречеше да вижда какво става навън. На верандата се очертаваха само някакви неясни силуети.
— Какво искате?
Тя сложи един куршум в цевта на пушката и издърпа назад петлето.
— Носим баща ти. Пусни ни вътре.
Матилда смръщи вежди. Защо беше цялата врява, ако ставаше въпрос за Марвин? Нещо не беше наред. Тя прилепи лице към прозореца. Силуетите помръднаха и се приближиха. Вече се виждаше, че са двама души. Като че мъкнеха нещо тежко. Марвин сигурно отново бе загубил съзнание и другарите му го носеха вкъщи.
Тя въздъхна облекчено. В това състояние поне не можеше да й причини нищо.
Стисна здраво пушката в едната ръка, докато отваряше вратата с другата. Вятърът яростно блъсна вратата и вкара в стаята листа и клонки от дърветата. Двамата мъже се вмъкнаха покрай нея. Марвин се люшкаше между тях. Тялото му се стовари на масата с тъп звук и тримата за момент застанаха мълчаливо.
Матилда премести погледа си от изплесканата с кал купчина на масата към двамата помощник-овчари, от чиито пелерини капеше вода. Имаше нещо странно в Марвин — беше прекалено неподвижен и тих.
Тери Докс свали смачканата си шапка и прокара пръсти през косата си. Очите му гледаха встрани и гласът му, обичайно жизнерадостен и весел, сега беше колеблив и несигурен.