Выбрать главу

Джени отпрати мислите си и си сложи ръкавиците.

— Не, не съм се отказала, господин Уилсън. Ще ми помогнете ли да се кача?

Брет подложи длани под ботуша й и я повдигна леко към седлото. След това яхна коня си и се усмихна.

— Тръгваме на юг, след това ще си починем и ще хапнем и сянката на планината. Нещо против — погледна я той въпросително.

Джени кимна и хвана юздите. Кобилата пасеше кротко и предъвкваше тревата със задоволство. Джени си отдъхна с облекчение, леко засрамена от подозренията, които бе изпитвала към Брет. Бе подозирала, че ще й избере необязден кон, за да й даде урок — очевидно не бе толкова злобен, колкото бе очаквала. Но дори и стара, тази кобила представляваше предизвикателство за нея. Не бе яздила доста отдавна и трябваше да внимава, за да не падне.

Насочиха се към планината. Високата трева свистеше под копитата на конете. Напуснаха ливадите, навлязоха в пасищата и конете препуснаха в лек галоп.

— Добре се справяте, госпожо Сандърс — извика Брет. — Малко сте напрегната, но това е естествено при непознат кон.

Джени стисна зъби, като се мъчеше да се усмихне. Полагаше неимоверни усилия, за да се задържи на седлото. Липсваше й практика и съжаляваше, че не отдели известно време да се упражнява самостоятелно, преди да излезе да язди с Брет.

Яздеха през сребриста изсъхнала трева, пред тях се издигаше планината Тжаринга. Тя осъзна колко огромна и пуста бе тази земя и изпита облекчение, че не е сама. Би било глупаво да язди сама, защото ако се случеше нещо, щяха да минат часове, преди да я открият.

Джени се сети за Матилда и отчаяното й бягство към свободата. Стори й се, че чува тропота на копитата върху твърдата суха земя и виковете й за помощ. Матилда вероятно бе минала по този път.

— Отиваме към планината — извика Брет през рамо. — Нали искахте да разгледате Чаринга, сега е моментът.

Той пришпори коня и препусна в галоп.

Мислите на Джени се върнаха към реалността и тя нерешително подкара кобилата. Между гърдите й се стичаше пот, докато стискаше здраво юздите на кобилата, която се стрелна след скопения кон. Джени се изправи на седлото и се наклони към шията на животното, като притискаше коленете си от двете й страни. Това препускане щеше да я изтощи и тя съжали, че бе настояла. Брет не предполагаше колко е изплашена.

Сякаш по силата на някаква магия, страхът й постепенно изчезна. Тя отпусна юздите и остави кобилата да води. Старата филцова шапка се вееше на гърба й, задържана единствено от тънките кожени връзки. Косата й се развърза и тя почувства радостта от безграничната свобода. Толкова бе въодушевяващо да усеща топлия вятър по лицето си и равномерния бяг на животното под себе си.

Брет беше на известно разстояние пред нея. Горната част на тялото му почти не помръдваше, докато конят препускаше с широко разтворени над земята крака — мъжът и животното се движеха в перфектен синхрон срещу назъбените очертания на Тжаринга. „Каква прекрасна гледка — помисли си тя. — Мога да продължавам така до безкрай.“

Когато наближиха планината, Джени забеляза колко е обрасла с гъсти храсталаци. Вековни дървета образуваха в основата й прохладен оазис, чуваше се отчетливия звук на течаща вода и птичи песни. Навярно точно тук беше мястото, където Матилда бе спряла за почивка, но Джени не искаше да си разваля чудесния ден с подобни мрачни мисли.

Тя последва Брет през гъстите храсталаци и прохладата на зеления балдахин над главите им чак до скалното езеро и шумящия водопад. Пусна юздите и обърна усмихнатото си лице към Брет. Задъхваше се и знаеше, че утре ще има мускулна треска, но в момента се наслаждаваше само на удоволствието от ездата.

— Беше прекрасно — каза задъхана. — Благодаря ви, че дойдохте с мен.

— Няма защо — промърмори Брет, скочи от седлото и се приближи към нея.

— Вие не разбирате — обясни Джени задъхано. — Не мислех, че някога отново ще яздя след онзи инцидент. Но го направих. Наистина го направих. — Тя се наведе над шията на коня и го поглади. — Добро момиче.

Изражението на Брет се промени.

— Трябваше да ми кажете. Щях да ви дам повече време да свикнете със старата Мабел. Не съм и подозирал.

Тя сви рамене.

— Няма как да сте знаели. Бях на петнайсет години и конят не бе добре обязден, подплаши се и ме хвърли, а аз не успях да избегна копитата му. — Тонът й бе небрежен, но тя още помнеше болката от тежкото копито върху рамото и ребрата си. Счупените кости зарастваха с месеци.