— Тогава ще е по-добре да си починем малко, госпожо Сандърс. Ездата бе дълга, а тук водата за пиене е много хубава.
Джени преметна крака си над седлото и преди да разбере какво става, две силни ръце я вдигнаха във въздуха и плавно я спуснаха надолу. Джени усети ударите на сърцето и топлите му ръце върху талията си, когато той я спусна близо до себе си и остави да стъпи стабилно на земята. Тя залитна към него, замаяна от вълнение, предизвикано не само от ездата.
— Добре ли сте, госпожо Сандърс? — В очите му проблесна моментна загриженост. Джени не беше сигурна дали причината за зачервеното му лице не се дължи по-скоро на близостта им, отколкото на ездата. Тя се отдръпна от него.
— Добре съм. Благодаря. Просто съм отвикнала да яздя. Предполагам, че ми липсва тренировка.
Погледът му пробягна по стройното й тяло, преди да се върне на лицето й. Изражението му бе красноречиво, но той не каза нищо и тръгна пръв по пътеката, която водеше през храсталаците до езерото.
— Ами конете? Не трябва ли да ги вържем?
— Няма нужда. Домашните коне са обучени да стоят на едно място, щом пуснеш юздите им на земята.
Двамата загребаха вода с шапките си. Тя бе леденостудена и Джени почувства как ледените глътки се стичат надолу по пресъхналото й гърло, освежавайки пламналото й лице и умореното й тяло. След като утолиха жаждата си, двамата поседяха мълчаливо. После напоиха конете.
Брет запали цигара и се загледа пред себе си. Джени се запита какво, за бога, би могла да му каже. Един лек, светски разговор би го отегчил, а по отношение на невежеството й работата му щеше да я накара да изглежда глупаво.
Тя въздъхна и се огледа с възхита наоколо. Планината представляваше огромна тъмна скала, нашарена с яркооранжеви петна, подредени безразборно, като някакви гигантски тухли. Водопадът извираше от дълбока цепнатина в скалата, която бе наполовина закрита от буйните храсталаци, а езерцата лежаха в плитки корита и отразяваха скалните рисунки на аборигените, издълбани преди векове.
— Какво се е случило с племето, живяло по тези места? — попита най-накрая Джени.
— Племето битжара? — Брет разглеждаше крайчето на цигарата си. — От време на време се появяват, защото това място е свещено за тях, но повечето са се изселили в градовете.
Джени си представи скитащите аборигени, затлъстели и пияни, по улиците на Сидни. Загубени в така наречената „цивилизация“, забравили за древната си култура, със земи, заграбени от заселниците. Те бяха хора, които живееха ден за ден от подаяния.
— Мъчно ми е за тях.
Брет сви рамене.
— Някои от тях са останали верни на традициите си, но и те имат право на избор, както всички останали. Животът им тук е доста тежък, така че защо да остават?
Той я погледна изпод периферията на шапката си.
— Предполагам, че имате предвид племето на Гейбриъл?
Тя кимна. Нямаше съмнение, че бе чел дневниците — Джени не можеше да си обясни по друг начин опита му да ги скрие от нея.
— Заминали са си преди много години. Във фермата в момента работят няколко помощник-овчари битжара, които вероятно са далечни роднини на Гейбриъл. Битжара са страхотни ездачи.
— За Матилда е било добре, че по онова време са живеели наоколо. Сигурно й е било тежко да се справя сама след смъртта на Марвин.
Брет смачка цигарата си.
— Така или иначе, животът тук е труден. Или свикваш или той те съсипва. — Очите му я погледнаха проницателно, после отмести погледа си настрани. — Предполагам, че имате намерение в скоро време да продадете фермата и да се върнете в Сидни. Животът тук е труден за една жена, особено, когато е сама.
— Може би — съгласи се Джени, — но в Сидни животът също не е лесен. Макар и да живеем в седемдесетте, трябва да извървим много дълъг път, преди обществото да приеме жените като равни на мъжете.
Брет изсумтя и Джени си помисли каква ли остра забележка се канеше да направи.
— Невинаги съм живяла в град — каза решително. — До седмата си година живях в Даджара, после — във Валуна с Джон и Етел Кери. Когато навърших петнайсет, ме приеха в колеж по изкуствата в Сидни. Там срещнах съпруга си и затова останах, но двамата имахме намерение някой ден да се върнем към земята.
Той я погледна замислено.
— В Даджара няма нищо друго, освен голямо католическо сиропиталище.