Джени кимна.
— Точно така. Наричах го дом за известно време, но не бих искала да се върна по никакъв повод там.
Брет се надигна, дъвчеше стрък трева.
— Вижте, госпожо Сандърс, съжалявам, че се държах толкова грубо онзи ден. Помислих си…
— Помислихте си, че съм някаква богаташка от града, която е дошла, за да ви вгорчи живота — довърши тя вместо него. — Не ви казах нищо, за да не ме съжалявате, Брет, Исках да изясним това, за да няма повече недоразумения.
Брет се усмихна широко.
— Разбирам.
— Добре. — Джени се загледа в полета на вълнистите папагалчета, които образуваха нещо като дъга между дърветата. Когато се обърна, видя, че Брет лежеше по гръб, нахлупил шапката върху лицето си. Разговорът очевидно бе приключен.
След малко започна да не я свърта на едно място и реши да разгледа отблизо рисунките на аборигените. Бяха толкова ясни, като че ли бяха нарисувани вчера. Представляваха птици и диви животни, които бягаха от ловци, въоръжени с копия и бумеранги. Имаше странни кръгове и завъртулки, които навярно отбелязваха племенните тотеми. До тях — отпечатъци от ръце, по-малки и от нейните, водеха към храсталака.
Джени се промъкна през храстите, като се наслаждаваше на всяка находка върху вековната скала. Имаше и пещера, водеща дълбоко към вътрешността на планината, чиито стени бяха украсени с образите на фантастични същества. Майсторски гравиран воден дух излизаше от една цепнатина в скалата и се понасяше към водопада. Джени навлезе по-навътре в храстите и започна да се катери. Глинени траурни шапки лежаха в кръг около голям угаснал огън върху платото, а перата и костите, останали от пиршеството, бяха разхвърляни из пепелта. Тя приклекна и погледна над върховете на дърветата надолу към равното. Сякаш чуваше ниските протяжни звуци на техните инструменти и глухите удари на музикалните пръчки. Това бе древното сърце на Австралия. Нейното наследство.
— Какво, по дяволите, си мислите, че правите, като бродите по този начин? — Брет със сила си проправи път през храсталака и се изкачи на скалата при нея.
Джени погледна към гневното му лице и се изправи на крака.
— Не съм дете, господин Уилсън — възрази със спокоен тон. — Знам как да се грижа за себе си.
— Така ли? Тогава как не сте забелязали скорпиона върху ботуша си?
Джени се взря ужасено в миниатюрното създание, което се канеше да атакува крака й там, където ботушът й свършваше и чорапът бе единствената й защита. Тя застина, после светкавично замахна с облечената си в ръкавица ръка.
— Благодаря — каза неохотно.
— Може и да сте израснали във Валуна, но има още много да учите — изръмжа той. — Мислех, че имате повече здрав разум. Не трябваше да се катерите тук сама.
— Може пък да не ми е харесала компанията при езерото — тросна се Джени.
— Вие настоявахте да дойда с вас.
Джени нахлупи шапката си още по-ниско и си проправи път покрай него, като го избута.
— Грешката беше моя. Няма да ви безпокоя повече.
— Много добре. Имам си достатъчно работа, за да дундуркам глупави жени, които си мислят, че е много забавно да обикалят около гнезда на скорпиони.
Джени се извърна рязко към него, вбесена, че не бе забелязала скорпиона. Гордостта правеше езика й остър.
— Не забравяйте с кого говорите, господин Уилсън — просъска тя.
— Ще ми е трудно да го забравя, повярвайте ми. Ако не се държите като глупачка, няма да се отнасят с вас като с такава — подхвърли Брет.
— Как смеете?! — възкликна тя заплашително.
Джени замахна към лицето му, но ръката й бе спряна по средата на пътя. Брет я дръпна към себе си.
— Смея, защото ако нещо ви се случи, аз ще бъда виновният. — Той я пусна рязко. — Време е да вървим. Чака ме работа.
Джени хукна след него, все още задъхваща се от ярост.
— Не мога да разбера какво ви става? Винаги ли сте толкова груб?
Стигнаха до езерото и Брет хвана юздите на конете. Обърна се към нея с неразгадаемо изражение под зеленикавия сумрак на дърветата.
— Каквото повикало, такова се обадило, госпожо Сандърс. Щом си играете с огъня, можете да се изгорите.
Гневът я напусна и отстъпи място на смущението. Тя го погледна в очите и разбра, че не се шегува. Грабна юздите от ръцете му и без да чака помощ, се покатери на седлото.
През целия път на връщане яздиха мълчаливо. Странните му думи ечаха в главата й. Какво ли имаше предвид и защо бе толкова докачлив? Тя не бе сторила нищо повече от това да разглежда свещените места на аборигените. Защо действията й и случката със скорпиона го вбесиха и го настроиха толкова войнствено?