Симон се разсмя.
— Не и по начина, който предполагаш, не.
Джени смръщи чело.
— Какво означава пък това?
Облото развеселено лице на Симон придоби сериозно изражение.
— Нищо, мила. Брет просто се страхува, че ще продадеш фермата и ще го оставиш на улицата без работа. През последните десет години той работи наистина много, за да доведе фермата до това състояние и ако се наложи да я напусне, това ще разбие сърцето му.
— В такъв случай е избрал много странен начин, за да ме впечатли — подметна Джени.
Симон не обърна внимание на репликата й.
— Това просто е начин да прикрие чувствата си. Мъжете тук са с глупави разбирания. Мислят си, че трябва да се показват силни и издръжливи. Моят Стан се връща от стригачницата, като се смее и шегува, сякаш няма никакви грижи. Само че понякога, когато знае, че не го вижда никой, плаче от силните болки в гърба.
Джени мълчаливо допи чая си. Поведението на Брет изведнъж стана по-разбираемо — грубостта служеше за прикритие на страха му. Той се опитваше да докаже, че Чаринга е място, което си струва да бъде задържано. Място, което той можеше да управлява добре. Нейното пристигане го бе притеснило — тя бе млада, отгоре на всичкото жена, и можеше да промени живота му.
Джени си припомни топлината на ръцете му върху гърба си и ударите на сърцето му, когато я дръпна към себе си, след като се опита да го удари. Имаше нещо в този миг — нещо, което за малко да пробие защитата му — нещо, което й бе познато. И все пак едва ли бе възможно.
— Симон, наистина съм много изморена след дългата езда. Благодаря за чая и затова, че си поклюкарствахме. Ще се видим по-късно.
— Добре. И за мен е време да започвам с приготовленията на вечерята.
Джени прекоси двора замислена над сутрешната езда. Магията на Чаринга вече я бе завладяла. Наближаваше времето, когато трябваше да вземе решение. „Но не още“ — помисли си тя. Беше въпрос на дни, но нямаше да позволи на Брет да й повлияе.
В кухнята бе прохладно и сумрачно зад спуснатите капаци. Джени погледна отворения сандък и роклята, която проблясваше меко на приглушената светлина. Въпреки че бе изтощена, знаеше, че е време да прочете следващия дневник.
След като събу ботушите и разтри пръстите на краката си, се намести в леглото и се пренесе в света на Матилда.
Докараха стадото в ливадите край къщата. Овцете бяха мръсни, отслабнали, стадото силно оредяло. Родените през пролетта агнета бяха по-малко, отколкото бе очаквала Матилда. Парите от продажбата на вълната никога нямаше да покрият дълговете на баща й. Трябваше да намери друг начин, за да се разплати.
Матилда гледаше как овцете пасат силната свежа трева. Изведнъж усети мърдането на бебето в утробата си. Бе взела правилно решение, като прибра стадото по-рано. В Чаринга не бе останал никой, освен Гейбриъл и семейството му и скоро нямаше да е в състояние да обикаля и наглежда по-отдалечените пасбища. Скопяването можеха да направят и тук, освен това щеше да следи за заразната болест по краката на овцете и стотиците други болести, от които страдаха.
Матилда усещаше изпъкналостта на корема си. Не можеше да мрази детето, което мърдаше там. То нямаше никаква вина за това, че бе заченато в грях, и тя беше решена, доколкото й позволяваха силите, да му осигури възможно най-добрия живот.
Дните ставаха все по-дълги и топли и тревата загуби зелената си свежест. Матилда излизаше всеки ден с Гейбриъл и Блу да поправя оградите и да почиства потоците от листата и клоните, паднали по време на бурните дъждове. Нощите й минаваха в обмисляне на сметките и инвентара. Тя трябваше да е подготвена за мига, в който дойдеха кредиторите.
Зеленчуковата градина, мандрата и свинете осигуряваха храна. Керосинът обаче привършваше, същото се отнасяше и за запасите от брашно, захар, сол и свещи. Наближаваше времето за стригане на овцете и ако съумееше да запази стоката, щеше да има нужда от пари, за да плати на стригачите.
Матилда опипа медальона на майка й. Сега го носеше почти през цялото време — нямаше нужда да го крие от Марвин. Макар да струваше много скъпо, нямаше да го продаде никога.
Можеше да замени някои пушки от колекцията на Марвин срещу семена и брашно. Мрачното предсказание на Етън ехтеше в тишината на празната къща и въпреки че бе решена да го опровергае, чувстваше как Чаринга й се изплъзва.