Изведнъж очите на Лупов лумнаха.
— Мислиш, че ще се включим към друго слънце, когато нашето угасне, нали?
— Не мисля.
— Положително си мислиш. Слаб си в логиката, това е проблемът при тебе.
— Знам това — каза Адел. — Не викай! Когато слънцето угасне, другите звезди ще го последват.
— Друг път ще… — измънка Лупов. — Всички те са се образували в началото при голямата космическа експлозия или каквото и да е там и всичко това ще свърши в един момент, когато звездите се изчерпят. Някои по-бързо, други по-бавно. Гигантите няма да живеят стотици милиони години, по дяволите! Слънцето ще изтрае двайсет милиарда години, а джуджетата може би сто милиарда в най-добрия случай. Ала само след трилион години всичко ще потъне в мрак. Ентропията ще се увеличи до максимум и това е всичко.
— Знам всичко за ентропията — възпротиви се Адел.
— Не знаеш.
— Знам повече от тебе.
— Тогава значи знаеш, че всичко се изтощава някой ден.
— Добре, де, кой твърди противното?
— Ти го твърдиш, глупако! Ти каза, че имаме цялата енергия, от която се нуждаем, завинаги. Ти каза „завинаги“.
На свой ред Адел се обяви против.
— Може би някога ще успеем да оправим нещата.
— Никога.
— Защо пък не? Някой ден.
— Никога.
— Питай Мултивак.
— Ти го питай. Хайде на бас. Пет долара, че не може да стане.
Адел беше достатъчно пиян, за да опита, и достатъчно трезвен, за да набере необходимите символи и операции които превърнаха фразата във въпрос, горе-долу със следния вид:
„ЩЕ МОЖЕ ЛИ ЧОВЕЧЕСТВОТО НЯКОГА ДА ВЪЗСТАНОВИ СЛЪНЦЕТО В ПЪЛНАТА МУ СИЛА, ДОРИ СЛЕД КАТО Е УМРЯЛО ОТ СТАРОСТ?“
Или още по-просто:
„КАК ПЪЛНАТА СУМА НА ЕНТРОПИЯТА ВЪВ ВСЕЛЕНАТА МОЖЕ ДА БЪДЕ НАМАЛЕНА ДО МИНИМУМ?“
Мултивак замлъкна. Бавното премигване на лампите спря, далечният шум от превключващи релета изчезна. И тогава, когато ужасените техници почувстваха, че не могат вече да сдържат дъха си, телетайпът оживя внезапно, изхвърляйки отговора на Мултивак.
На хартията имаше отпечатани пет думи:
НЕДОСТАТЪЧНИ ДАННИ ЗА СМИСЛЕН ОТГОВОР.
— Край на баса — прошепна Лупов. Двамата бързо си тръгнаха.
На следващата сутрин двамата с натежали глави и уста, сякаш натъпкани с памук, забравиха за инцидента.
Джерод, Джеродин и Джеродет I и II наблюдаваха през визуализатора звездната картина, която се променяше след преминаването през хиперпространството.
Изведнъж купищата звезди се отдръпнаха, давайки път на един блестящ мраморен диск, който се настани в центъра.
— Това е Х-23 — каза уверено Джерод. Тънките му ръце се сключиха зад гърба му толкова здраво, че кокалчетата му побеляха.
Малките Джеродети, и двете момиченца, преминаваха през хиперпространството за първи път в живота си и се чувстваха объркани от моментната смяна на картините отвън. Те прекратиха смеховете си и сега, закачайки се една друга зад майка си, завикаха:
— Достигнахме Х-23! Достигнахме Х-23! Достигнахме…
— Тихо, деца — каза Джеродин строго. — Сигурен ли си, Джерод?
— Какво друго мога да бъда освен сигурен — отвърна Джерод, плъзвайки поглед по издатината от безинтересен метал точно под тавана. Тя минаваше по дължината на стаята, изчезвайки през стената в отсрещния край. Беше дълга колкото самия кораб.
Джерод едва ли знаеше нещо повече за тънката ивица метал, освен че се казваше Микровак, на която всеки може да задава каквито си иска въпроси. Тя имаше също така задачата да не допуска отклонение на кораба от набелязания курс и да го доведе до крайната цел на пътуването. Освен всичко това се грижеше и за захранването му с енергия от различните Субгалактични Енергийни Станции и изчисляваше уравненията за хиперпространствени скокове. Джерод и семейството му трябваше само да чакат и да живеят в комфортно обзаведената жилищна част на кораба.
Навремето някой беше казал на Джерод, че „ак“ в края на „Микровак“ означаваше „аналогов компютър“ на древен английски, но той почти беше забравил това. Очите на Джеродин се насълзиха, докато гледаше във визуализатора.
— Не се чувствам добре откакто напуснахме Земята.
— Но защо, за Бога? — удиви се Джерод. — Там нямахме нищо, а на Х-23 ще имаме всичко. Ти няма да си сама. Няма да бъдеш пионер. На планетата вече има над един милион души. Господи, нашите пра-правнуци ще си търсят нови светове, защото Х-23 ще бъде пренаселен. Казвам ти — добави той след кратка пауза, — прекрасно е, че компютрите измислиха тези пътувания.
— Знам, знам — каза Джеродин тъжно.
Джеродет I бързо каза:
— Нашият Микровак е най-добрият Микровак в света.
— Аз също мисля така — каза Джерод, погалвайки я по косата.
Беше приятно усещане да имаш собствен Микровак и Джерод беше доволен, че беше част от това поколение, но нищо повече. По времето на баща му единствените компютри са били огромни машини, заемащи стотици квадратни километри площ. Имало е само един на планета. Наричали ги Планетарни АК. С времето обаче те ставали все по-усъвършенствани. На мястото на транзисторите дошли молекулни клапи, така че дори най-големият Планетарен АК сега заемаше едва половината пространство в космически кораб.
Джерод се чувстваше горд всеки път, когато си помислеше, че собственият му персонален Микровак е много по-сложен от древния примитивен Мултивак, с който за първи път е било опитомено Слънцето и почти толкова сложен, колкото земния Планетарен АК (най-големия), с който за първи път е бил решен проблемът за пътуванията през хиперпространството и са станали възможни пътешествията до звездите.
— Толкова много звезди, толкова планети — въздъхна Джеродин, заета със собствените си мисли. — Може би семействата винаги ще пътуват към нови планети, както ние сега.
— Не вечно — каза Джерод с усмивка. — Всичко това ще спре един ден, но след милиарди години. Много милиарди. Дори звездите се изчерпват. Ентропията трябва да се увеличи.
— Какво е ентропия, татко? — изписка Джеродет II.
— Ентропията, малката ми, е просто дума, която означава степента на изтощаване на Вселената. Всичко се изтощава, нали знаеш? Както малкия ти уоки-токи робот, помниш ли?
— Не можеш ли просто да сложиш нова батерия, като на моя робот?
— Самите звезди са батерии, мила. Веднъж изтощени, те не могат да се сменят.
Изведнъж Джеродет I избухна в плач.
— Не им позволявай, татко. Не позволявай на звездите да се изтощават.
— Виждаш ли какво направи — прошепна Джеродин раздразнено.
— Как бих могъл да зная, че това ще ги уплаши — изшептя Джерод в отговор.
— Попитай Микровак — изхълца Джеродет I — попитай го как да заредим отново звездите.
— Направи го — каза Джеродин. — Това ще ги успокои.
(Джеродет II също се беше разплакала.)
Джерод сви рамене.
— Сега, сега, милички. Ще попитам Микровак. Не се безпокойте, той ще ни каже.
Той попита Микровак, прибавяйки бързо „Напечати отговора“. Джерод взе в ръце лентата от тънък целуфилм и бодро каза:
— Микровак ни казва, че ще се погрижи за всичко, когато му дойде времето, така че не се безпокойте.
Джеродин добави:
— А сега, деца, време е за лягане. Скоро ще бъдем в новия си дом.
Джерод прочете отново думите върху целуфилма, преди да го унищожи:
НЕДОСТАТЪЧНИ ДАННИ ЗА СМИСЛЕН ОТГОВОР.
Той сви рамене и погледна визуализатора. Х-23 стоеше точно пред него.