— Вал! — Очите на Дала грееха от възторг. — Никога не съм се замисляла за това! Ти каза „временно обезплътяване“. Точно за това става дума. Дирзед и Олирзон, и останалите не са мъртви. Те просто се намират в безплътно състояние между два физически живота. Знаеш ли, в една свещена книга на един от народите на Четвърто ниво пише: „Смъртта е последният враг“. Като доказаха, че смъртта е само циклично състояние на продължаващо индивидуално съществуване, тези хора успяха да победят последния си враг.
— Предпоследния — поправи я Въркън Вал. — Имат да се справят с още един, който е в самите тях. Наречи го семантичен хаос или алогичност, или неразбиране, или най-обикновена глупост. Също като Кларнуд, възпрепятстван заради словесни условности с етикет „политическа намеса“. Никога не би се съгласил да използва силата на своето Общество, ако ядрената бомба не го бе освободила от задръжките му. Или пък статистикалистите, които се опитват да изградят безкласово общество чрез политическа програма, което води единствено до всеобщо подчинение на едно всесилно правителство. Или волиционалистките благородници, които се опитват да съхранят наследствените си феодални привилегии, а сега дори не могат да постигнат съгласие за определението на понятието „наследствен“. Възможно ли е да не възстановяват всички глупави предразсъдъци от предишните си животи заедно със знанията и мъдростта?
— Но… мислех, че ти… — Дала беше объркана и леко засегната.
Въркън Вал я прегърна през кръста и се засмя успокояващо.
— Схвана ли? Възможни са всякакви последствия — добри и лоши. Тъй че не се самообвинявай предварително за нещо, което не би могла да прецениш. — Нещо му хрумна и той се изправи в седалката. — Знаеш ли какво? Ако вие във фондация „Рогом“ измислите безплътно паравремево прехвърляне, двамата с теб ще се върнем на Акор-Неб след стотина години, за да видим каква каша са забъркали онези там.
— Сто години — тогава ще е двайсет и втората година на следващото хилядолетие. Чудесна дата, Вал, правим го.
Въркън Вал й поднесе огънче, а след това запали и своята цигара. Пурпурночерното небе бе обсипано със звезди. Далеч напред иззад хоризонта потрепваше златисто сияние — светлините на Дергабар в Родния времепредел.