— Никога не съм имал подобни файлове, Бронски.
— Добре, но ако не ми казвате истината и в действителност сте записали порнографски снимки на деца и по-късно сте решили да се отървете от тях, вие явно сте ги изтрили. Тогава за вас би било ужасен шок, ако някой отвори компютъра ви и каже: „Хей, Руди, намерихме порнографските ти снимки!“. Щяхте да знаете, че сте ги изтрили. Как тогава биха могли да бъдат намерени? Някой специалист в тази област би се досетил, че компютърът не ги е заличил напълно и по някакъв начин са били възстановени. Частично изтритите файлове в твърдия диск на един компютър биха били убедително доказателство, което би изобличило притежателя в лъжа.
— Не знам какво бръщолевиш, но файловете със снимки не са мои. Точка по въпроса.
— Логиката, господин Бостич, повелява следното: един невинен човек би извикал: „Тук няма файлове!“. Виновният, който се е опитал да се отърве от доказателствата, ще твърди същото, но ще добави: „Няма и изтрити файлове!“. Вие направихте второто.
Бостич изглеждаше смутен. По лицето му премина сянка на несигурност — точно онова, което Кет искаше да види. Той отново се наведе, този път сякаш за да предложи приятелско обяснение. Гласът му беше унил и угрижен. От доскорошната му арогантност нямаше и следа.
— Виж какво… ти ме разбра погрешно. Твърдиш, че в компютъра ми има ужасни снимки. Знам, че никога не съм имал такива неща, освен ако някой не ги е записал там, използвайки моята парола, и после… после е върнал компютъра в куфарчето ми, за да ме злепостави. И нямам представа кога може да е станало това.
— Файловете са били записани по телефонна линия, господин Бостич, както вече знаете.
— Но аз не знам. Не разбираш ли?
— Мисля, че знаете. Били са записани от определен адрес по Интернет, който някой безуспешно се е опитал да изтрие от файловете. Освен това аз намерих същия адрес в друга секция на вашия компютър.
— Това е част от инсценировката. В края на краищата смятат да ме назначат на много висок пост. Имам врагове.
— Защо споменахте изтрити файлове, господин Бостич?
Той въздъхна отчаяно, огледа се и вдигна ръце.
— По дяволите, ти ме притискаш. Намирам се в ужасно положение. Отвлечен и набелязан за изкупителна жертва от ненормален човек, който е успял да убеди агент на ФБР и всички пътници на борда, че съм някакъв извратен тип. Всичко това е лъжа.
— Значи споменахте за изтрити файлове, защото ви притискам?
Рудолф кимна.
— Допуснах грешка. Изтървах се. За пръв път ми хрумна мисълта за… изтриване.
— Това не е вярно! — неочаквано се обади Анет.
Гласът й изненада и двамата и Кет се обърна. Очите на старшата стюардеса пронизваха Бостич, който я гледаше стъписан.
— Анет — попита Кет, — знаеш ли нещо по този въпрос?
— Нищо не знае! — озъби се Бостич.
— Тихо! — сряза го Кет и се обърна пак към Анет. — Кажи ми.
— Преди малко, отзад, го чух да казва на един от пътниците, че ако командирът е намерил нещо, това ще са остатъци от файлове, изтрити преди да е купил компютъра.
Кет погледна прокурора. Лицето му бе пребледняло.
— Но вие сте купили компютъра нов. И това ли ваше твърдение беше грешка, господин Бостич? Неволно ли го казахте? Неправилно ли ви цитирам? Или думите ви наистина означават нещо друго, освен казаното?
— Да те вземат дяволите, Бронски! Хиляда пъти съм присъствал на манипулативни разпити, но ти си пълен аматьор.
— Може би. Но вие споменахте изтрити файлове и аз искам да знам защо. Изтривали ли сте някога файлове с порнографски снимки?
— Не! И повече няма да отговарям на въпросите ти.
— Ще ви задам още един въпрос, господин Бостич. Тъй като дълго и задълбочено сте гледали тези снимки, искам да ви попитам защо една от тях не ви е въздействала. — Тя се наведе и прошепна в ухото му. — Онази снимка, Руди… на малкото момиченце, завързано за стол, пребито и обезобразено. Снимката на Мелинда Улф, направена от убиеца й.
За миг Бостич се скова, после изръмжа:
— Махни се от мен!
— Откъде имате тази снимка в компютъра си? — настоя Кет вече с висок глас.
— Нямам такава снимка.
— Но тя е там. Аз я видях.