— Това е лъжа! — неубедително възрази Бостич.
„Разбира се, че е лъжа, боклук такъв — помисли Кет. — Но не можеш да си сигурен, нали?“
— Хванахме го, и той ще ви предаде за нула време, за да уреди себе си. Трето, имаме много свидетели на противоречивите ви твърдения и на интересното ви поведение на борда на този самолет. Мисля, че няма да влезете в Главна прокуратура като шеф, Руди. Ако оцелеем след това изпитание без вашата помощ и по-късно ви осъдят, съмнявам се дали някой ще се интересува дали бихте могли да направите самопризнания и да сложите край на похищението.
— Върви по дяволите! — тихо каза той.
— Всичко свърши, Руди. Приемете фактите. Възползвайте се от тях. Имате възможност да постъпите правилно поне веднъж. В края на краищата Лумин все още е на свобода, а дъщеря ви също е уязвима.
— Дъщеря ми е голяма и аз дори не знам къде е.
Кет се престори на загрижена.
— Защо? Не иска да има нищо общо с вас ли?
— Не.
— А майка й?
— Разведени сме.
— И след развода дъщеря ви живее с майка си?
— Не. Избяга, когато беше шестнайсетгодишна.
Лицето му беше изтерзано. Кет пресметна риска от предоверяването на инстинкта си.
— Вие знаете, Руди, нали?
— Какво?
— Защо е избягала.
— Не. Не знам.
— Напротив. Това ви измъчва отдавна. Вие знаете за заболяването си… всъщност това е психически проблем… Болестта ви е виновна.
— Какви ги дрънкаш? Че съм алкохолик или нещо подобно?
— Иска ви се да е толкова просто, Руди, но знаете, че не е така.
Бостич я погледна гневно.
— Ти не знаеш нищо за мен, по дяволите!
Кет тъжно поклати глава.
— Наистина не разбирате, нали?
— Какво?
— Синдромът, който ви държи във властта си. — Тя въздъхна. — Аз съм психолог, Руди. Мъжете с вашия проблем минават по предсказуем поведенчески път. Много ми е тъжно, че не сте го знаели, инак своевременно сте можели да получите помощ.
— Глупости!
— Перверзните желания, Руди. Среднощните пристъпи, странните образи във въображението ви и извращенията, които си представяте, че правите с жени. Тези ненормални фантазии са в главата ви, откакто сте били момче и не сте казвали на никого, нали?
Бостич поклати глава с престорено възмущение, а Кет се наведе към него и продължи със спокоен, настоятелен глас:
— Пред мен може да отричате, Руди, но не и пред себе си. Цял живот се борите с това.
Бостич гледаше през прозореца и слушаше.
— Тези ужасни фантазии са неприлични, но в същото време непреодолими. Винаги е така. Те включват съпругата ви, майка ви и реакция към всички жени. Когато са потиснати, те намират отдушник по предсказуеми начини, особено при мъж, който не знае, че е болен от това страдание, и се грижи за красивата си малка дъщеря.
Той я погледна с широко отворени очи.
— Не разбирам за какво говориш.
— Напротив, Руди, много добре разбирате. Ако не сте закачали дъщеря си, когато е била малка, тя е нямало да избяга на шестнайсет години.
Експлозията настъпи бавно, но избухна с очаквана ярост. Бостич се надигна от седалката, пелтечеше и пръскаше слюнки.
— Да ти го начукам, кучко! Винаги мъжете са виновни, нали? Никога жените!
Рудолф се обърна към прозореца, а Кет тъжно кимна и остави тишината да натежи, сетне продължи:
— Руди, това не беше отговор на невинен баща.
Тя стана, пое дълбоко дъх, погледна потресената Анет, после пак се обърна към прокурора.
— Помислете върху това. След малко ще се върна и ако не сте готов да разговаряте със съдията от Стамфорд, за да изясним въпроса, ще ви арестувам.
29.
На борда на „Еърбридж“ 90 — 17:25
Кет почука на вратата на пилотската кабина и Кен отвори. Тя седна на мястото на помощник-пилота и се обърна към него.
— Телефонът ти звъня — рече Улф, — но не беше Роджър Матсън, а Франк. Каза, че Лумин е арестуван и го карат в областния затвор в Денвър.
— Добре.
— Свърза ме и с един човек. — Кен затвори очи, потрепери и поклати глава. — Това беше най-тежкото от всичко, Кет.
— Не разбирам.