Не, едва ли. Той беше твърде млад и имаше красива съпруга.
Анет влезе в помещението за екипажа. Зави й се свят.
Самолетът започна да се спуска. През прозореца вече се виждаше пустинята. Анет беше като парализирана. В главата й се въртеше един въпрос.
„Какво да направя?“
5.
Център за ръководство на въздушното движение, Албакърки — 10:58
— „Еърбридж“ 90, моля, обяснете какви са намеренията ви.
Авис Беир отмести пръст от трансмисионния бутон и погледна отговорника на смяната, който се бе вторачил в големия компютърен екран. Представителният старши диспечер посочи с късия си дебел пръст точката с обозначение „ЕБ90“ и поклати глава.
— Две хиляди и петстотин метра и продължава да се спуска. И не сте му дали разрешение за кацане, така ли?
— Не е искал. Сам започна да се спуска. Засякох го на аварийната честота.
— Наистина странно. Какво ли е намислил, по дяволите?
— Нямам представа. Не казва нищо.
— Какво има пред него, Авис?
— Предимно широко, открито пространство. Средната височина на заобикалящата го пустиня е около хиляда и петстотин метра, но някои от възвишенията като Митънс в Монюмънт Вали се издигат на още триста.
— Времето?
— Видимостта е неограничена. Ще може да вижда препятствията пред себе си. Спускането изглежда контролирано.
— Опитай пак, Авис.
— „Еърбридж“ 90, тук центърът в Албакърки.
Последваха няколко секунди тишина, после се чуха звуците от настройването на предавателя и думи, от време на време заглушавани от смущения по трасето.
— Албакърки, тук „Еърбридж“ 90. Чудите се какво правим, нали?
— Потвърдено, „90“. Виждам, че се спускате. Какво мислите да правите?
— Моят гост иска да разгледа околността, а после да отиде до Солт Лейк Сити. По пътя ще ми каже какво друго иска. Тогава ще ви се обадя.
— Гостът ви… на нашата честота ли е?
Настъпи дълга пауза, сетне високоговорителят отново оживя.
— Потвърдено, Албакърки. Той е въоръжен, чува всяка дума и ми казва какво да правя.
— Можем ли да направим нещо за вас?
— Ами… момент… той иска да разговаря с главния прокурор на Съединените щати и… да доведете също областния прокурор на Станфорд, Кънектикът, шефа на полицейския патрул в Колорадо и тамошния щатски и федерален съдия.
Зад Авис и началника й се бяха събрали трима други диспечери, които се спогледаха с недоумение. Авис записа исканията.
— Разбрано, „90“. Ще направим всичко възможно. Имате разрешение да летите на всяка безопасна височина над две хиляди метра. Маневрирайте, както прецените. Моля, съобщете ни, когато сте готови да се отправите към Солт Лейк Сити.
— Прието, Албакърки.
Авис вдигна глава и погледна главния диспечер.
— ФБР още ли е на линията?
Той кимна.
— Установяват връзка с Вашингтон.
Диспечерска служба на авиолинии „Еърбридж“, международно летище, Колорадо Спрингс — 10:58
В спартански обзаведения кабинет, в който се намираше диспечерската служба на авиолинии „Еърбридж“, влизаха все повече хора. Главният пилот и вицепрезидентът по оперативната дейност бяха в един ъгъл и бързо обясняваха на директора какво е станало. Десетина други служители сновяха насам-натам или говореха по телефоните. Четирима диспечери контролираха полетите и се опитваха да чуят още новини за „90“. Пилотите на другите полети не знаеха нищо.
— Джуди, Дейвид Гейтс от Дуранго иска да говори с теб.
Тя се обърна. Върни Гарсия й сочеше една от примигващите телефонни линии. Джуди грабна слушалката.
— Тук шефът на Ръководство въздушно движение.
— Госпожице Смит?
— Много съм заета, Дейвид. Трябва да почакаш. След няколко минути очаквам да ми се обадят от ФБР.
— Да, но има още нещо, което трябва да знаеш.
— Какво?
— За пътника, чиято съпруга е на самолета. Кен Улф му бил казал да слезе. Търсел пилоти.
— Какво искаш да кажеш, Дейвид? Кой търсел пилоти?
— Ще те свържа с него. Трябва да го изслушаш.
От другата страна на линията се чу непознат глас.
— Казвам се Джони Бек.
— Господин Бек, много съжалявам, че са ви оставили — каза Джуди. — Можете ли да ми разкажете какво се случи?