— Браво, Роджър. Справяш се страхотно.
— Е, чак пък толкова. Просто всички разбират какво става горе при вас и искат да помогнат.
— Знам как работи новата апаратура. След петнайсет минути ще разберем дали отпечатъците фигурират в компютъра.
— Кет, почти сигурно е, че SHRDLU2 е на господин Х.
— Преди малко яко притиснах Бостич. Знаел е, че файловете са били в компютъра му и са били изтрити. Освен това го излъгах за господин Х. Казах му, че сме го задържали и че е готов да предаде господин Бостич срещу сделка. Още не е признал, че е излъгал съдията, но съм го оставила да мисли по въпроса.
— Добре. Какви средства използва?
— Ами… снимката на Мелинда. Вместо да опиша какво наистина има на нея, съчиних няколко ужасяващи допълнения, които Бостич знаеше, че не са там. Не можа да устои и каза, че снимката в неговия компютър е различна.
— Отлично, Кет. Сигурен съм, че е запомнил всеки детайл.
— Убедена съм, че е така.
— Пак имаме компания — прекъсна ги гласът на Кен.
Кет го погледна разтревожена.
— Къде? Какво виждаш?
— Е, предполагам, че трябва да се почувствам поласкан.
— Защо?
— Привлякъл съм цял военен изтребител „АУАКС“.
Той кимна към прозореца от своята страна. Кет се вгледа и видя издайническата радарна антена във формата на чиния на самолета в далечината.
— Убедена съм, че не ни заплашва.
— Естествено — изсмя се Кен. — Просто не искат пак да им се изплъзна.
— Кет? Още ли си на линията? — попита Роджър Матсън.
— Да.
— Искам да те питам две неща. Първо, онзи Бил Норт, когото спомена, президентът на „Нортлайн Индъстриз“ ли е?
— Да. Той и екипажът му ни оказаха неоценима помощ. Познаваш ли го?
Детективът се поколеба.
— Само по име. Обади ми се след десетина минути. Всеки момент очаквам да ми съобщят за отпечатъците, а работя само с тази телефонна линия от дома си.
— Добре.
— И още нещо, Кет. Ти си агент на ФБР, а аз съм само обикновено ченге. Не можеш ли да получиш федерална заповед за обиск в дома и кабинета на Бостич? Като се има предвид онова, което си намерила, поне всичките му компютърни файлове и материали би трябвало да бъдат конфискувани.
Тя незабавно се съгласи, помоли Дейн да прекъсне връзката и набра номера на Кларк Робъртс в централата на ФБР.
— Изчакай, Кет — рече Бейли.
След миг се чу гласът на Робъртс — студен, сдържан и подозрителен.
— Какво има, агент Бронски?
Тя му обясни какво е разкрила за Рудолф Бостич и за съмненията си за съществуването на господин Х.
— И какво искаш?
— Необходими са ми заповеди за обиск на кабинета, дома и колата на Бостич, колкото е възможно по-скоро, и по-специално за компютърните му файлове и всичко, свързано с плащанията, особено самоличността на човека с електронния адрес, за когото споменах.
Преди да отговори, Кларк Робъртс дълго мълча.
— Това са исканията на похитителя, нали, агент Бронски?
Кет усети, че се изчервява.
— Не, това са мои препоръки.
— Ти си отстранена от случая, агент Бронски. Мислех, че изяснихме това.
— Все още имам значка и пълномощия и съм действащ агент, затова няма да затворя очи пред фактите.
— Този разговор е безсмислен, агент Бронски. Ако нямаш да предадеш нещо от командира, по-добре да прекъснем.
— Кой взима решенията по случая?
— Вече ти казах, че не отговаряш за случая. Ти си заложник. Затова престани!
Кен вдигна дясната си ръка и натисна бутона на предавателя.
— Господин Робъртс? Говори похитителят, командирът Улф. Чувате ли ме?
— Силно и ясно, командире. Какво мога да направя за вас?
— Преди малко разговарях с главния прокурор Мартин Спрингфийлд. Искам незабавно да ме свържете с него.
— Почакайте.
След по-малко от две минути се чу гласът на Спрингфийлд.
— Господин Спрингфийлд — каза Улф. — ФБР отказва да изслуша агент Бронски, която се справя отлично, за да удовлетвори исканията ми и да сложи край на всичко това. Сега ще ви свържа с нея. Ще чуете какво препоръчва на Бюрото и ако те откажат да го изпълнят, вие ще се разпоредите да бъде направено. Разбрахте ли?
— Зависи какви са исканията, командире. Знаете, че едва не убихте пътниците в Телърайд.