— Имаш право, Кет — рече Матсън. — Никога не съм обмислял сериозно вероятността, че някой друг може да е убил Мелинда. Бях твърде разстроен, че отмениха заповедта.
— И сега знаем, че Бостич проявява извратен интерес към детска порнография — продължи Кет — и че има снимка, която би могъл да притежава само убиецът. Лумин няма такава. И ако сме прави, снимката в компютъра на Лумин е също и в дома или в кабинета на Бостич.
— Кет, ако всичко това е вярно — добави Роджър, — тогава адресът SHRDLU2 е на Бостич. Пръстовият отпечатък — също.
— Колко ни остава до Финикс? — попита тя Кен.
Той не отговори и Кет трябваше да повтори въпроса и да сложи ръка на рамото му. Едва тогава Улф я чу и провери компютъра.
— Малко повече от двеста километра. Ей сега ще започна да се подготвям за спускане.
— Ще кацнем ли?
— Вие, да.
— Какво означава това?
— Не си ли спомняш, че вече съм мъртъв?
— Престани вече!
Преди Кен да успее да отговори, по радиото се чу гласът на Матсън.
— Роджър — каза Кет, — моля те, обади ни се, когато получиш резултата от експертизата на отпечатъците. Наближаваме Финикс.
Връзката прекъсна и в същия миг се обади Анет:
— Бостич каза, че е готов да говори.
— Удивително — рече Кет и поклати глава. — Щом не ни трябва, пропява. Явно се е вслушал в съвета ми.
Улф благодари на Анет и остави слушалките и микрофона. Кет взе малкия касетофон и лист хартия.
— Имаш ли книга или нещо друго, което да си подложа? Не, чакай. Компютърът ще свърши работа.
Тя затвори капака и започна да пише.
— Какво е това? — попита Кен.
— Показанията на Бостич. Признава, че умишлено е подвел съда и се е обадил по телефона на Роджър Матсън в онази нощ, разчитайки, че детективът ще го познае по гласа и че няма да попита за името му.
Тя написа всичко, откопча предпазния си колан и се надигна.
— Ей сега ще се върна. Одобряваш това, което написах, нали?
Улф кимна.
Вратата на пилотската кабина се затвори след нея и Кен изведнъж се почувства самотен. Установи, че Кет му липсва.
Отново провери оставащото разстояние и изчисли кога да започне спускането и какво да направи, когато стигне във Финикс. Извади револвера и старателно го провери. Всички гнезда бяха заредени. Изпита облекчение, когато видя, че куршумите са от онези, които се взривяват при съприкосновение с нещо. Нямаше опасност да попаднат дълбоко в обшивката на самолета.
Трябваше да говори с Ръководство въздушно движение. Набра съответната честота и каза, че след сто и петдесет километра ще бъде готов за спускане.
— Както кажеш, „Еърбридж“ 90 — отговори диспечерът от кулата в Албакърки. — Само ни кажи и поддържай сигнала „7500“.
Улф протегна ръка и натисна бутона за повикване на екипажа. Анет отговори веднага.
— Анет, онзи инспектор от Федералното авиационно управление, който…
— Да?
— Какви самолети може да пилотира?
— Не знам. Но едва ли може да пилотира. Той е инспектор по поддръжката. Защо питаш?
Улф преглътна и поклати глава. Това беше идеалното решение. В Дуранго нямаше намерение да оставя пилот на борда, но се надяваше, че инспекторът може да управлява боинг. Сега преминаваше към „План Б“ — всички да кацнат без проблеми, но без него.
— Благодаря, Анет. Кажи на хората, че след двайсетина минути ще кацнем във Финикс.
Рудолф Бостич държеше писалката и се колебаеше над самопризнанията, които бе подготвила Кет. Първоначалната му реакция беше да отрече всичко. В края на краищата държавата трябваше да докаже наличието на престъпление извън всякакво съмнение, а като прокурор той много добре знаеше колко е трудно да бъде осъден някой, който отказва да направи самопризнания, освен ако доказателствата не са непоклатими като скала.
Погледна Кет. Знаеше, че е безполезно да спори и да обяснява, че не се интересува от порнография. Нито пък че е бил потресен, че мръсникът, който му бе съобщил информацията за Лумин, е записал такива снимки на компютъра му и че се е опитал непохватно да ги изтрие.