Но нямаше начин да й каже какво всъщност се беше случило.
Тя имаше право за едно — притежаването на детски порнографски снимки би предизвикало буря, която не би потушило дори евентуално оправдаване.
Рудолф Бостич затвори очи и за последен път обмисли възможните варианти. Ако откажеше да задоволи исканията на Улф за самопризнания и някой пострадаше, вината му щеше да бъде двойна. От друга страна, ако подпишеше, щеше да признае нещо, което не бе извършил. Не бе имал нищо против пакета с порнографски снимки на млади жени — наистина бе мислил, че са такива — но щеше ли рангът му да го спаси от публично заклеймяване?
Не, президентът мигновено щеше да отхвърли кандидатурата му.
Бостич погледна думите, които бе написала Кет. „Признавам, че притежавам частично изтрити файлове, изобразяващи…“
Това беше истина.
Рудолф Бостич въздъхна и подписа. Можеше да каже, че самопризнанията са изтръгнати с принуда, и това може би беше най-доброто решение. Вече беше казал почти същото на собствения си касетофон.
Кет обаче имаше още едно задължение и стомахът й се сви. Сгъна листа и се вгледа изпитателно в Бостич. Касетофонът беше в ръката й. Обзе я вълна на отвращение, като си представи как е завързвал въжето около врата на измъчваното момиченце.
— Още един въпрос, господин Бостич. Снимката на Мелинда Улф във вашия компютър е направена от похитителя и убиеца, но този човек не е бил Брадли Лумин.
— Какво?
Прокурорът подскочи от изненада.
Тя кимна.
— Точно така, господин Бостич. Радвам се, че взехте правилното решение. Признахте, че сте излъгали съдията в Кънектикът, но що се отнася до убийството на Мелинда Улф, това е несъществено.
— Какво имаш предвид?
Кет го погледна внимателно.
— Онзи, който е убил Мелинда, се е опитал да натопи Лумин, но не е успял.
Бостич изглеждаше озадачен.
— Искаш да кажеш, че всичко това не беше необходимо? А аз седя тук и се мъча да измисля какво да направя, по дяволите! Накрая реших, че имаш право. Дадох на Улф онова, което искаше, независимо дали е истина, или не. А сега разбирам, че съм се самоуличил, за да сложа край на похищението, а това не е било необходимо?
Той се накани да добави още нещо, но изведнъж млъкна и започна да обмисля вариантите.
— Щом не е Лумин, кой е тогава?
— Стига вече, Бостич. Излъгахте, признахте си и това е всичко.
— Но кой е убиецът?
— Вдигнете дясната си ръка, господин Бостич. С дланта надолу.
„Не мога да кажа със сигурност, но ръката може да е същата“ — помисли Кет.
— Рудолф Бостич, вие ли отвлякохте Мелинда Улф?
— К-какво?
— Да или не?
— Боже мой, не!
— Рудолф Бостич, вие ли убихте Мелинда Улф?
На лицето му се изписа смесица от ужас и паника.
— Да не си полудяла? Не! Никога не бих извършил такова нещо! Защо мислиш, че…
— Защото, господин Бостич, вие притежавате снимка, която може да е направил само убиецът. Престъпникът е или Лумин, или сте вие. Тъй като сега знаем, че Лумин не е убиецът, това е единственото друго обяснение.
Тя извади пластмасовите белезници, които бе намерила в пилотската кабина.
— Рудолф Бостич, арестувам ви за лъжесвидетелстване и по подозрение за убийството на Мелинда Улф.
— Грешиш! — дрезгаво изграчи той. Гласът му беше неузнаваем.
Когато Кет влезе в пилотската кабина и седна на седалката вдясно, Кен държеше микрофона на вътрешната радиоуредба. Тя му даде подписаните самопризнания и той кимна, после натисна бутона.
— Драги пътници, Кен Улф говори за последен път. Ще кацнем във Финикс, там, закъдето бяхме тръгнали сутринта. Преживяхте истински ад и аз безкрайно съжалявам за всичко, което изтърпяхте. Не съм сигурен какво направих днес. Само разобличих Бостич, който призна, че е излъгал под клетва в съда. Брадли Лумин е арестуван, но се появи ново разкритие, според което той може да не е убиецът на дъщеря ми. Не знам кой е убиецът, но вярвам, че разследването ще продължи и престъпникът ще бъде заловен и наказан.
Улф остави микрофона.
— Какво точно смяташ да направиш, Кен? — попита Кет.
— Да кацна във Финикс.
— И да освободиш пътниците?
Той кимна.
— Никой няма да ги спре.
— Какво означава това?