Докато той говореше, тя започна да драска завъртулки в бележника си. Сетне изведнъж спря.
— Чакайте малко. Какво ви е накарал да направите командирът?
— Разговаряхме в пилотската кабина и той ми каза, че е забравил да вземе плана на полета. Помоли ме да изтичам да го донеса.
— И тогава ли слязохте от самолета?
— Да. Но никой от служителите в Дуранго не знаеше за какво става дума и когато се върнах, вратите бяха затворени и двигателите включени.
— Имаше ли някой друг в пилотската кабина? Или на вратата?
— Не.
— Сигурен ли сте?
— Да.
— А на площадката пред сградата на летището? Или при стълбата?
— Не.
Джуди се опита да си представи сцената. Бек влиза в сградата и пита за плана на полета, който изобщо не можеше да е там.
— Колко време бяхте в сградата, господин Бек?
— Не повече от три-четири минути. Госпожице, Нанси, съпругата ми, е в самолета… — Гласът му потрепери от вълнение и тревога. — Къде са те сега? Какво става?
Джуди пресметна времето, което беше необходимо на земния персонал да отмести стълбата и на стюардесите да затворят вратите. И да се включат двигателите. Три минути едва ли бяха достатъчни.
— Господин Бек, сигурен ли сте, че когато сте се върнали, двигателите са работели?
— Да. Абсолютно. Но къде е самолетът сега?
— В момента лети към Финикс. Ще ви свържем със съпругата ви веднага щом можем.
Лъжата лесно се изплъзна от устата й, но какво друго можеше да каже? Съпругата ви е заложница на някакъв маниак, отвлякъл един от нашите самолети?
Не, засега се налагаше да лъже.
Тя му благодари и прикова поглед в групата шефове в ъгъла.
Изведнъж усети ледена тръпка. Краката й отмаляха. Подпря се на бюрото и седна. Спомни си думите на Върни Гарсия. Улф му се сторил странен…
На борда бе имало двама пилоти и командирът бе отпратил и двамата.
Защо?
Обзеха я мрачни предчувствия.
Главно управление на ФБР, Вашингтон, окръг Колумбия — 11:00
Агент Кларк Робъртс прие съобщението за отвличането от командния център на Федералното авиационно управление във Вирджиния и внимателно започна да изпълнява стандартната процедура, тоест да уведоми съответните шефове и агенти в Денвър и Колорадо Спрингс. Тъкмо търсеше агент за преговори с похитители, когато влезе негов колега и каза:
— Имаме искане. Гъст ли си с главния прокурор на Съединените щати?
Робъртс се намръщи и присви очи.
— Какво?
— Похитителят иска връзка с главния прокурор, с областния на Станфорд, с шефа на полицейския патрул в Колорадо, с щатския и с федералния съдия.
— Шегуваш ли се? Господи! Такива искания означават, че отвличането е по политически причини.
— Освен това се е насочил към Солт Лейк Сити. Току-що проверих. Там имаме агент.
— Добре.
— Само че… е жена.
— Жена ли?
Агентът кимна.
— Откога наемаме жени да преговарят? — попита Робъртс.
— Имаме няколко, но това не е главното й задължение. Тя е психолог. Разполагаме само с нея.
— Как се казва?
— Катерин Бронски. Вече позвъних на пейджъра й и съобщих твоя номер. Ще организираме команден пост на летището с помощта на полицията и тя ще отиде там.
— Има ли опит?
Агентът погледна Кларк, подсмихна се и каза:
— Това е втората й година като основен агент. Но преди месец е изкарала курс по преговори с похитители в Куонтико.
— О, боже!
— Виж, може пък да внесе свежа струя. Освен това в края на краищата не знаем дали похитителят е мъж, или жена.
— Ще е политически некоректно от моя страна, ако възразя една повърхностно квалифицирана жена да води преговори с похитител от какъвто и да е пол, затова няма да го направя.
— Добре. Нищо не съм чул.
Кларк Робъртс поклати глава.
— И кога ще пристигне самолетът в Солт Лейк Сити?
— Най-рано след половин час.
— А ние кога ще се установим там?
— Най-рано след половин час.
— Казвал ли съм ти, че е много забавно да се работи с теб?
— Не.
— Добре. Не го приемай като комплимент.
На борда на „Еърбридж“ 90 — 11:05
— Драги пътници, отново говори вашият командир. Оставете онова, което четете, и погледнете през прозорците. Ще видите историческите възвишения на Монюмънт Вали. Виждали сте ги в хиляди каубойски филми, но никога на живо и толкова отблизо.