Очите й бяха приковани в хоризонта на запад.
— Кен, полицията установи ли как е била отвлечена Мелинда? На публично място ли е станало?
Той бавно поклати глава. Лицето му бе обляно в сълзи.
— Не. Явно е отишла да се срещне с тринайсетгодишния приятел, с когото си пишеше. В последното писмо по електронната поща той й определя среща в търговския център. Аз не бях в града. Полицията предполага, че е била отвлечена там. Или че доброволно е тръгнала с убиеца. Незабавно се обадих, че е изчезнала, но намерих писмото едва след два дни.
— Нямаше ли искане за откуп?
— Не. Явно не беше този вид отвличане. Извършителят е искал да я използва и после да я захвърли.
Дали Лумин не бе предал Мелинда на някой друг, който я бе убил? Кет се замисли. После изведнъж се обърна към Улф.
— Кен, ако наистина искаш да хванеш убиеца на Мелинда, трябва да се откажеш от намерението да пръснеш черепа си.
Той я погледна. Изражението му беше неразгадаемо. Безмерна болка и гняв изостряха чертите му.
Кет опита отново.
— Разбираш ли, Кен? Ключът трябва да е у Бил Норт!
— Норт?
— Да. Той може да принуди шефа на компанията в Чикаго да отговори на съдбоносния въпрос кой е използвал онзи адрес в електронната поща, SHRDLU2. Вече го познавам добре. В твое отсъствие Норт няма да го направи, ако това заплашва деловите му интереси. Но той иска да бъде героят, сложил край на похищението, и ще го направи заради теб, Кен.
Улф се вторачи в гълфстрийма, после внезапно зави надясно, увеличи тягата и настрои радиопредавателя.
— Какво правиш, Кен?
Той не обърна внимание на въпроса и натисна бутона на предавателя.
— Господин Норт, тук е Кен Улф. Чувате ли ме?
На борда на „Гълфстрийм 5ЛЛ“
— Да, командире? Къде отивате?
— Трябва да поговорим. Веднага — очи в очи. Нуждая се от вашата помощ, за да сложа край на всичко това. Искам да кацнете след мен в Глоуб, Аризона.
— Нали се бяхте насочили към Финикс.
— Да, но сега отиваме в Глоуб. Моля, последвайте ме. Ако го направите, ще освободя пътниците и ще се кача на вашия самолет, ще поговорим и ще се предам.
— Добре. Браво, командире. Ще ви следвам по петите.
— Слава богу! — рече Дейн и наклони гълфстрийма, за да завие след боинга. — Какво ли е го е накарало да промени решението си?
Бил Норт обикновено отговаряше бързо, но този път не каза нищо. Бейли се изненада, когато видя колко са дълбоки бръчките на челото му.
Летище „Сан Карлос“, Глоуб, Аризона — 18:21
Единствената писта на летище „Сан Карлос“, дълга хиляда и седемстотин метра, не беше достатъчно голяма, за да побере боинг 737, затова видът на самолета, който се спусна от запад след краткото обаждане до диспечерската служба, привлече вниманието на неколцината служители, които още не се бяха прибрали вкъщи.
Боингът кацна и рулира до края на пистата, където обърна и се придвижи към по-широкото бетонно пространство. Моторите му постепенно заглъхнаха. След минута един лъскав Гълфстрийм кацна и спря до него.
Двама любопитни механици стояха до пикапа си и гледаха. Към тях се присъедини един от служителите на летището.
— Какво става? Да не би да искат да заредят?
— Някой да те е повикал, Джим? — попита единият от механиците.
— Не.
— Ами ако им потрябваш, ще ти се обадят.
— Вратата на боинга се отваря — отбеляза Джим.
— И на гълфстрийма… А бе това да не е…
— Какво?
— Онзи боинг от „Еърбридж“, отвлеченият.
— Вярно, сигурно е той.
— И какво ще правим сега?
— Ще се обадим на шерифа. Хайде, Джим, бързо!
Кен мълчаливо провери уредите, взе револвера и го затъкна в колана си. После стана и отвори вратата на пилотската кабина. Кет усети промяната в налягането, когато Улф отвори и външната врата, и чу бръмченето на спускащата се стълба.
— И така, драги пътници, тук ще свърши всичко. Съжалявам, че ви оставям в Глоуб, вместо във Финикс, но транспортът скоро ще бъде уреден. Искрено се извинявам. Моля, изчакайте, докато се кача в другия самолет. После можете да слезете. Всички без господин Бостич. Той е арестуван и всеки опит да бъде освободен е престъпление.