Анет погледна уплашените очи на двамата си колеги — току-що им бе казала за отвличането. Стояха в помещението за екипажа отзад.
— Трябва да се върна, преди да е погледнал през шпионката — каза тя.
Бев кимна.
— Не знам как ще свърши това, но искам да видя края.
Докато бързаше по пътеката между редиците, Анет чу гласа на младата жена от място 18-Е.
— Госпожице, моля ви! Може ли да говоря с вас?
Анет се обърна стреснато. Викаше я съпругата на младия пилот, който бе влязъл в пилотската кабина по време на престоя в Дуранго. Стомахът й се сви. Отново се запита дали похитителят е той и дали е замесена и съпругата му.
— Да?
— Аз съм Нанси Бек. Съпругът ми отиде в пилотската кабина и не съм го виждала оттогава…
Анет се усмихна насила.
— Там е, госпожо Бек.
Младата жена видимо се успокои.
— Много ви благодаря.
Анет кимна и се опита да реши как да оформи въпроса, който се въртеше в главата й.
— Госпожо Бек, съпругът ви…
— Моля? — озадачено попита младата жена.
— Съжалявам. Забравих какво щях да попитам.
Анет се обърна, върна се в първа класа и погледна през прозореца. Боингът леко се поклащаше от турбулентните течения и разпръскваше колони от горещ въздух над повърхността на пустинята. От тях околният пейзаж представляваше безумно неясно петно.
Стъписа се, като забеляза колко ниско летят, и стомахът й се сви на студено кълбо.
Погледна напред и застрашителната близост на Уест Митън я уплаши. Самолетът мина покрай възвишението на по-малко от триста метра. Върхът се издигаше на значително по-голяма височина от тази, на която летеше боингът.
Ръката й неволно се вдигна към устата, когато самолетът прелетя покрай него, подскачайки от силния вятър.
Анет обърна глава надясно точно навреме, за да види другото високо възвишение, което изпълваше прозорците. Беше толкова близо, че сякаш можеше да го докосне. Структурата на вертикалните скали се виждаше в пълни подробности. Скоростта и близостта на хълма не оставяха съмнение, че самолетът ще се разбие.
Тя отново завъртя глава наляво, зърна туристическия център на хребета и психически се подготви за удара, от който инстинктивно чувстваше, че няма да оцелее.
Изведнъж двигателите ускориха оборотите и боингът рязко се издигна.
Профучаха над някакъв коларски път, после над магистрала и започнаха да завиват надясно. Пустинята изчезна.
В пътническия салон настъпи суматоха. Чуха се ахкания и възклицания, но най-висок бе гласът на непокорния пътник от място 6-В:
— Какво прави този идиот?
В главата й се въртеше същият въпрос.
Анет тръгна към него. Лицето й беше бледо като восък, а гласът — изнемощял писък.
— Сега ще видя какво става, господине. Моля, седнете на мястото си.
Веждите на мъжа гневно потрепваха, но той кимна, седна и закопча предпазния колан. Анет бързо се приближи до вътрешния телефон и натисна няколко пъти бутона за повикване. Не я интересуваше дали ще ядоса Улф или похитителя.
— Да? — сприхаво попита Кен.
— Какво беше това, по дяволите? Изплаши всички до смърт, Кен.
— Нямах избор, Анет. Поне продължаваме да летим. Твърде сложно е за обяснение.
— Кен, самолетът е пълен с травматизирани хора. Бяхме на двеста метра от земята.
— На сто.
— Господи!
Тя потърка слепоочията си и се вторачи в празното пространство.
— Анет, той ми заповядва да летя към Солт Лейк Сити. Всичко ще се оправи.
— Надявам се. Знаеш ли какво иска?
— Мир на света, пиле в тенджерата на всеки и смърт за престъпниците. Още не знам.
— Трябва да говориш на пътниците, Кен. Да ги информираш.
— Защо?
— Защото са уплашени до смърт. Аз също. Да не знам какво става е по-лошо, отколкото новината, че сме отвлечени.
— Ти знаеше истината, Анет, но по-спокойна ли си? Не, нали?
— Трябва да им кажеш нещо! Измисли някаква история, че е в реда на нещата да бръмчиш над един национален паметник и да лавираш между планини. Пътниците задават въпроси, на които не мога да отговоря.
— Оправяй се, Анет. Аз мога да правя само каквото иска този човек.