Инспекторът от Федералното авиационно управление отскочи назад и широко отвори очи.
— Отвлечени?
Анет кимна сериозно и се наведе към него.
— Командирът ми каза, че похитителят слуша по вътрешния телефон.
Харис пое дълбоко дъх и погледна към заключената врата на пилотската кабина. На лицето му се изписа тревога.
— Нямах представа.
Тя сви рамене.
— Командирът ме предупреди да не казвам на никого.
Звукът на камбанките отново отекна в нишата за екипажа и Анет вдигна глава към светлинките на тавана. Кен я викаше. Преглътна с усилие, направи знак на Харис да чака и взе слушалките и микрофона.
— Да, Кен.
— Чух гласове пред вратата. Какво става? Да не би онова копеле Рудолф Бостич да вдига скандали?
— Бостич? О, не, командире. Тук има инспектор от Федералното авиационно управление, който не харесва полета. Иска да говори с теб, но…
— Но ти му каза, че сме отвлечени, нали?
— Наложи се, Кен.
Последва мълчание и тя затаи дъх.
— Там ли е още? — попита Улф.
— Да. При мен е.
— Ами… имам инструкции да му кажа да се върне на мястото си… Трябва да затварям.
Анет остави слушалките и предаде съобщението на Харис, който вдигна ръце.
— Тръгвам, но ако се нуждаете от мен, седя на място 22-В.
— Благодаря, господин Харис.
Инспекторът се отправи към мястото си. Анет бе отчаяна и объркана. Чувството се засили, когато по радиоуредбата отново се разнесе гласът на Кен Улф.
— Драги пътници, говори командирът. Онова, което не можех да ви кажа преди малко, е, че сме принудени да променим плановете си. Няма да го увъртам. Самолетът е отвлечен. Похитителят седи до мен и държи пистолет.
Чуха се сподавени възклицания.
— Нещо по-лошо. Похитителят твърди, че в багажното отделение има чанта с експлозиви, и държи електронен спусък. Пусне ли го, свършено е с нас. Ето защо предупреждавам всички да стоят на местата си, да запазят спокойствие и при никакви обстоятелства да не се опитват да се намесват, защото пръстите му може да изпуснат електронния спусък.
Анет стоеше стъписана и наблюдаваше ужасените лица на хората. Чуха се няколко вика, но когато командирът продължи да говори, отново настъпи тишина.
— Извинете ме за няколко секунди… Какво?
Кен явно слушаше какво му казва похитителят. Чу се приглушено мърморене, после гласът на командира прозвуча отново:
— Той ми каза да ви уверя, че няма намерение да наранява никого на борда. Има обаче истински експлозиви, за да е сигурен, че всички ще му повярват. Казва, че… Какво? Не чувам.
Последва тишина. На всеки няколко секунди Кен повтаряше „добре“, докато похитителят му нареждаше какво да каже. Анет се обърна и погледна вратата на пилотската кабина. Вероятно щеше да успее да чуе похитителя.
Спомняше си ясно гласа на мъжа от място 18-Д и трябваше да разбере дали похитителят е той.
Бързо се приближи до вратата и долепи ухо. Кен пак заговори.
— Извинете за забавянето. Опитвам се да ви предам точно думите му. Казва, че след малко ще съобщи какви са исканията му, но ми заповядва през това време да летя към Солт Лейк Сити. Освен това… Почакайте.
Анет се заслуша, но не чу друго, освен гласа на Кен.
— Добре… Разбрах. Той иска управата на щата Колорадо и правителството на Съединените щати да предприемат определени действия, за да се опитат да поправят едно ужасно зло. Знае, че постъпката му е наказуема, но престъплението, към което се опитва да привлече общественото внимание, е много по-лошо. Ще ви кажа повече, когато ми разреши. През това време запазете спокойствие и не се правете на герои. Това може да убие всички ни.
Радиоуредбата пак изщрака. От пилотската кабина не се чу нищо друго. Анет се зачуди защо похитителят говори толкова тихо. Може би гласът му беше заглушаван от бръмченето на моторите и от шума на въздушната струя. Подслушването явно нямаше да помогне.
Солт Лейк Сити — 11:27
За трети пореден път Кет Бронски спря на червен светофар и отчаяна удари с юмрук по таблото на старото си волво. Спомни си, че бе обещала да се обади в централата на ФБР. Зелената светлина блесна точно когато извади клетъчния телефон. Кет бързо превключи на скорост, потегли и набра номера. От Вашингтон отговориха веднага.