— Затова ли закъсняхме? — попита Бев.
Анет кимна и каза:
— Едва ли това, което го разстрои за Бостич, има връзка с отвличането, но беше много странно. А и преди малко Кен ме попита дали Бостич не вдига скандали. Много странно…
Анет забърза по пътеката между редиците. Някои пътници я поглеждаха, други се бяха вторачили право напред, трети говореха по телефоните.
Тя спря до един добре облечен млад мъж, който разговаряше по телефона, и попита:
— Телефоните още работят, така ли?
Той кимна. Държеше слушалката така, сякаш щяха да я грабнат от ръката му.
— Да. Говоря със семейството си.
— Кажете им, че всичко е наред — рече Анет и продължи към първа класа.
Местата вдясно бяха свободни. Тя отиде в помещението за екипажа, взе чантата си, извади картата си „Американ Експрес“, върна се при пътниците и седна на едно от незаетите места до някакъв едър мъж с пуловер и джинси. Усмихна му се, вдигна пръст към устните си и посочи телефона.
Той явно разбра и кимна.
Анет пъхна картата и зачака да я свържат. Поглеждаше загрижено към пилотската кабина и се опитваше да не мисли за последствията.
— Служба „Разписание на екипажа“.
— Чувате ли ме? — тихо попита тя.
— Ало. Служба „Разписание на екипажа“.
Анет чу обичайните сигнали, които предупреждаваха, че обаждането се записва.
— Чувате ли ме? Обажда се Анет Бакстър от полет 90…
— Давам ви последна възможност. Тук служба „Разписание на екипажа“. Чувате ли ме?
— По дяволите! — възкликна тя, затвори и отново набра номера.
— Служба „Разписание на екипажа“.
— Чувате ли ме сега?
— Да. Кой се обажда?
Анет се представи.
— Обаждаш се от полет 90? Господи, чакай малко. Ще те свържа с „Ръководство въздушно движение“. Не затваряй.
Последва шум, който сякаш продължи цяла вечност. Сетне се чу изщракване и радиоуредбата се включи. Гласът на Кен изпълни салона:
— Драги пътници, отново е командирът. Нашият похитител ми нареди да говоря с вас.
— Ало? Полет 90 ли е? — попита един глас по телефона.
Анет бързо пое дъх.
— Да. Тук е Анет, старшата стюардеса.
— Аз съм Джуди Смит от „Ръководство въздушно движение“. Какво става с вас?
— Това вероятно ще ви причини неудобство… — продължи Улф.
— Отвлякоха ни в Дуранго. Някой принуди командира да излети без помощник-пилота…
— Знаем, Анет. Кажи ми какво става в момента.
— … но сега ще протегна ръка и ще прекъсна една верига, която… — продължаваше Кен.
— Ей сега, но първо трябва да разбера нещо. Оставихме ли пътник в Дуранго? Ако не сме, тогава знам кой е похитителят. В противен случай е някой, който се е качил там.
— … ще изключи телефоните — завърши Кен.
Анет притисна слушалката до ухото си.
— Ало? Джуди, чу ли?
Най-после фактът, че командирът е изключил телефоните, проникна в съзнанието й и сърцето й се сви.
От пилотската кабина прозвуча повикване и Анет скочи и се втурна към вътрешния телефон.
— Да, Кен?
— Къде беше, Анет? Търсих те.
Тя знаеше, че похитителят слуша всяка дума. Отговорът й не трябваше да е предизвикателен.
— Грижех се за пътниците, Кен. Уплашени са до смърт.
— Събери всички клетъчни телефони, Анет. Веднага.
— Какво?
— Клетъчните телефони. Всички до един. Той заповяда така.
— Това ще отнеме известно време, Кен.
— Направи го. Той и без това е достатъчно ядосан. Обади ми се, когато ги събереш. Той има нещо като писалка, която вибрира, ако някой използва клетъчен телефон, затова предупреди всички да ги предадат. Ако някой задържи телефона си и се опита да го използва, той веднага ще разбере.
7.
Централата на Си Ен Ен, Атланта — 11:30
Секретарката на вицепрезидентката на новините стана от бюрото си и отвори вратата на кабинета на шефката си.
— Джули? Извинявай, че нахлувам така, но може ли да ти кажа нещо? Спешно е.
Джули Макнеър кимна и се извини на безупречно облечения млад мъж, с когото провеждаше интервю за назначаване на работа, последва секретарката си и затвори вратата.
— По-добре да си заслужава.
— Спомняш ли си кандидата от Финикс, който се яви на събеседване преди две седмици? — попита секретарката.