Джули се замисли за секунда.
— Някой си Крис, нали?
— Да, Крис Билингс. Той е на телефона и настоява веднага да го свържа с теб, защото…
— Това едва ли ще му донесе точки.
— Почакай. Каза, че е очевидец на истинска сензация. Намира се на някакъв самолет.
— Добре, ще говоря с него.
Секретарката й подаде слушалката.
— Какво има, господин Билингс?
— Отвлечен съм.
— Моля?
— Летя със самолет, който е отвлечен. Полет 90 на „Еърбридж“.
Той й разказа основното. Очите на Джули Макнеър се разшириха, тя се наведе над бюрото, грабна писалка и написа бележка: „Свържи се с контролната кабина. Кажи им да бъдат готови да предават на живо от тази линия“.
Секретарката я прочете, кимна и хукна към вратата.
— Добре, Крис, казваш, че се обаждаш от един от телефоните на седалките?
— Да, и това ще струва цяло състояние, но…
— Не се притеснявай, ние ще платим сметката. Ще предаваме думите ти на живо.
— Простете, госпожице Макнеър, но първо трябва да се споразумеем за нещо.
Тя се запита защо един кандидат за работа, който иска да стане кореспондент на Си Ен Ен, ще иска пари за репортажа си. Би трябвало да знае, че за доброволни репортажи не се плаща. Пък и това беше идеална възможност да го чуят на живо.
— Какво споразумение, Крис?
— Назначихте ли вече някого на новото място?
— Не.
— Хубаво. Искам тази длъжност. Бива ме. Аз съм най-добрият ви кандидат. Писна ми от Финикс и от местните новини. Назначете ме веднага на заплатата, която обявихте, и репортажът е ваш.
— Това е изнудване. Не…
— Моля ви, госпожице Макнеър. Това не е изнудване, а умение да се пазариш. Онзи ден не го притежавах, но вече го имам. Мога да се обадя на другите мрежи и да им направя същото предложение, но много искам да работя в Си Ен Ен.
— Другите мрежи ще ти кажат да вървиш по дяволите.
— Мисля, че не вярвате на това. Аз не продавам репортаж, а себе си. Вижте, аз съм адски добър репортер, но още не съм имал възможност да го докажа на национално ниво. Прослушахте ли записите ми?
Тя въздъхна.
— Откровено казано, не. Бях заета с интервютата.
— Добре. Назначете ме за шест месеца. Думата ви ще бъде достатъчна. Ако харесате сегашния ми репортаж, назначете ме на постоянно място. Само ми дайте възможност.
— В противен случай няма да кажеш нищо, така ли?
— Госпожице Макнеър, вие също сте професионален журналист. Какво бихте направили на мое място?
Джули обмисли предложението. Обичаше да взима решения под натиск. Какво пък, по дяволите? Дори да се провалеше, щеше да го изтърпи шест месеца и после да намери друг.
— Добре, споразумяхме се. Назначен си. А сега може ли да излъчим репортажа ти, преди новината да е остаряла?
— Готов съм, госпожице Макнеър.
Диспечерски център на авиолинии „Еърбридж“, Международно летище, Колорадо Спрингс — 11:30
За двайсет минути главните изпълнителни директори на „Еърбридж“ сформираха екип за справяне с кризата и повикаха главния пилот, шефа и заместника по оперативната дейност. Неколцина от екипа оживено разговаряха по телефоните на бюрата, други двама използваха клетъчни телефони, а президентът на компанията говореше в ъгъла с главния юрисконсулт на корпорацията. Само главният пилот вдигна глава, когато шефката на „Ръководство въздушно движение“ влезе в стаята с бледо като восък лице.
Джуди Смит бързо се приближи до него и каза:
— Стив? Имаш ли свободна минутка?
Той изглеждаше напрегнат. Беше главен пилот от една година — година на постоянно финансово напрежение и настоявания от страна на ръководството да поддържа компанията с минимален брой пилоти. Дори да работеха безплатно, те пак щяха да струват скъпо в очите на „Еърбридж“ и при всяка удобна възможност той се бе оплаквал от това. Работата го уморяваше и натрупващото се изтощение личеше от тъмните торбички под очите му.
— Какво има, Джуди?
Тя кимна към коридора.
— Може ли да… говорим там?
Стив Кобърг се увери, че всички в залата са заети, последва я и щом излязоха, попита:
— Какво става?
Джуди се вторачи в очите му, помълча, после каза:
— Стив, познаваш ли добре Кен Улф?
Кобърг подозрително наклони глава.