— Кен! Радвам се да те видя…
— За каква изненада говореше?
— Първо седни, сетне ще ти кажа.
Той се усмихна и влезе в пилотската кабина. Сложи чантата си вляво от командирския стол и преди да се настани, се ръкува с помощник-пилота.
Очите на Кен обходиха познатите уреди и мислите му се съсредоточиха върху задачата да управлява полета. Това беше успокояващ ритуал — инструктаж на екипажа, проверка на апаратурата и писмените нареждания. Дори в съобщението на Анет за някакъв недоволен бизнесмен имаше елемент на облекчение.
— Искаш ли да отида да поговоря с него? — попита той.
— Дейвид ми предложи същото. Не. Но нещо ми подсказва, че един от многострадалните ни пътници ще се почувства още по-нещастен, ако денят му наистина не е лош. Не иска фъстъци, а ядене. Не харесва кафето ни, нито седалките и се ядоса, когато му казах да изключи клетъчния си телефон. Освен това се разстрои, че не му позволих да държи куфарчето в краката си по време на излитането.
— И това ли е всичко? — попита Кен, като се усмихна насила. — Имаш ли представа кой е?
— Да. Туристически агент. Пребледня, защото не му разрешихме да пътува безплатно в първа класа. Но за да се балансират нещата, на борда има и една юридическа знаменитост. Той вече е истински джентълмен. Това е изненадата.
Командирът изглеждаше озадачен.
— Каква знаменитост?
— Ами…
Анет му подаде визитната картичка на пътника, сякаш беше трофей.
Кен погледна златния печат, който украсяваше горния ляв ъгъл. Беше емблемата на американското Министерство на правосъдието. Очите му се придвижиха към черните печатни букви в средата. Той примига и отново погледна.
— Рудолф Бостич.
— Четох, че бил най-сериозният кандидат за главен прокурор на Съединените щати — каза Анет. — След седмица президентът щял да го предложи пред Конгреса.
Тя се вторачи в Улф, озадачена от мълчанието му.
— Добре ли си, Кен?
Лицето му беше пребледняло, а ръката, която държеше визитната картичка, леко трепереше. Той преглътна с усилие.
— Добре съм, Анет. Само малко ме боли гърлото — напрегнато отговори Улф, сетне я погледна. — Къде е… господин Бостич?
Усмивката му не беше искрена, а очите му бяха безучастни и разсеяни.
— На място 1-А. Да му предам ли нещо?
— Не! — рязко тръсна глава Улф и й върна визитната картичка, сякаш беше паяк. — Недей.
Тя отвори уста да каже нещо, после отстъпи, защото Кен изведнъж разкопча предпазния колан и се втурна към тоалетната до пилотската кабина.
Ключът се превъртя и Анет го чу, че повръща.
2.
Международно летище, Колорадо Спрингс — 9:44
Мощният „Боинг 737“ се извиси на триста метра в ясното синьо небе над предградията на Колорадо Спрингс. Дейвид се радваше, че има възможност да управлява, но в същото време се питаше какво ли става с командира.
— Прието, колесникът прибран — повтори Кен. — Скорост триста и седемдесет, хоризонтален полет.
Дори гласът му беше променен. Не беше точно безгрижен, но спокоен и сдържан — а само допреди минута звучеше напрегнато и разсеяно.
Защо ли? Само защото на борда имаше известна личност?
Гейтс не можеше да избие от главата си внезапното отиване на командира до тоалетната. Моментът за излитане бе настъпил, а Улф остана вътре. Дейвид стана, потропа на вратата и попита дали всичко е наред. Гласът на командира приличаше по-скоро на изтерзано стенание. Дейвид се приготви да предупреди екипажа, че пилотът е болен и е необходим заместник, но вратата на тоалетната се отвори и Кен Улф се появи — стегнат и сериозен. Усмихна се на помощника си и седна на мястото си, сякаш не се беше случило нищо.
— Добре ли си, командире?
Улф за миг го погледна смутено, после се усмихна.
— Добре съм, Дейвид. От години не съм се чувствал толкова добре.
— Слава богу! Понеже се притесних и…
— Понякога Господ ни изненадва, нали?
Гласът на диспечера от центъра в Денвър ги прекъсна:
— „Еърбридж“ 90, тук центърът в Денвър. Добро утро. Завийте надясно, издигнете се на височина две-шест-нула и поддържайте височина на полета три-три-нула.
Пръстът на Гейтс инстинктивно докосна трансмисионния бутон, в случай че командирът не отговореше. Повечето помощник-пилоти от „Еърбридж“ бяха свикнали с факта, че Улф не отговаря на обажданията, макар че именно командирът трябваше да държи връзка с диспечерите, когато беше ред на помощника да управлява самолета. Кен, който имаше десетгодишен стаж в компанията, често изпадаше в лошо настроение, беше разсеян, понякога не обелваше дума, друг път не спираше да говори. Беше достатъчно любезен, но непредсказуемостта на настроенията му се бе превърнала в неприятна легенда и летенето с него водеше до допълнително натоварване.