Кобърг присви очи и изправи рамене.
— Намеците ти не ми харесват, Джуди.
— Стив, ако похитителят е дебнел в засада, откъде е знаел, че самолетът ще извърши принудително кацане в Дуранго? И кой би планирал отвличане в Дуранго? Оттам не минават много самолети. Задавал ли си си този въпрос?
— Вероятно похитителят е взел решението в момента. Кой би могъл да знае предварително, че двигателят ще се повреди?
— Не се е повредил. Улф го е изключил. После решава да кацне в Дуранго. Разбираш ли? Той е единственият, който би могъл да знае.
Очите на Стив Кобърг се присвиха под гъстите вежди.
— Може би похитителят вече е бил на борда.
— Може би. Но помощник-пилотът каза, че не е видял нищо подозрително преди командирът да го прати за зелен хайвер.
— За зелен хайвер? — Лицето му изразяваше неподправено изумление. — Господи, Джуди, за какво намекваш? Искаш да кажеш, че Кен Улф е съучастник на похитителя? По дяволите, той е просто потиснат. Не е престъпник.
— Не знам, Стив. Знам само, че в тази работа има нещо гнило. А и Върни Гарсия е забелязал колко разсеян е бил Улф тази сутрин.
Кобърг погледна наляво, сетне надясно, вторачи се в нея и съвсем тихо каза:
— Джуди, не бива да споменаваш пред никого тези неоснователни подозрения.
Тя настръхна.
— Ами щом нито ти, нито аз можем да ги обясним, трябва да кажем на някой друг.
— Но ти нямаш никакви доказателства!
— Имам разпокъсани данни, които не се вместват в нищо, и командир, който вероятно не бива да лети. Трябва да разберем какво става. И ако смяташ, че това ще ти навлече неприятности, поеми отговорността.
Кобърг облиза устни и тихо каза:
— Виж какво, Джуди, Кен има право да лети. Нямах причина да го оставям на земята. Назначението му е правилно, но ако продължаваш така, наистина ще ми причиниш неприятности. Не забравяй, че Том Дейвидсън лично ме помоли да назнача Улф.
— И какво означава това?
— Ами… ако изглежда така, че „Еърбридж“ е сбъркала, като е назначила Улф, това ще рефлектира върху господин Дейвидсън.
— Можеш ли да докажеш, че Дейвидсън ти се е обадил за него?
Той се изненада.
— Е, не…
— Стив, хора като Том Дейвидсън са твърде умни и влиятелни, за да се оставят да ги обвинят в нещо. Ако решението да се назначи Кен Улф бъде приписано на нас, можеш да се обзаложиш, че Дейвидсън няма да си спомни такова обаждане.
Кобърг отвори уста да възрази, но Джуди вдигна ръка и го спря.
— Не се опитвам да ти причиня неприятности, Стив, но или аз ще им разкажа за Кен, или ти. Или ще го направим заедно. Забрави Дейвидсън. Тази история засяга теб.
Отново настъпи неловко мълчание. Кобърг се вторачи в нея.
— Говориш сериозно, нали? — попита накрая той.
— Съвсем. Ще го направим още сега.
Стив преглътна шумно и пое дълбоко дъх. Потърка брадичка и погледна към залата за съвещания.
— Ще го направим заедно.
— Добре.
— Аз ще им кажа за миналото му, а ти — какво е видял днес Върни.
— Добре.
— Но, моля те, само не казвай, че не бива да лети.
Тя бавно кимна.
— Стив, мисля, че ще се досетят сами.
На борда на „Еърбридж“ 90 — 11:40
Анет спря на пътеката и погледна Бев и Кевин. Бев й се усмихна окуражително, но Кевин изглеждаше ядосан. Анет надзърна в найлоновия чувал за боклук, който носеше. Вътре вече имаше десетина клетъчни телефона. Щеше да събере още. Изпълняваше указанията на похитителя.
— Госпожице?
Тя се обърна, видя познатото лице на младия мъж, когото преди малко бе забелязала да говори по телефона, и се сепна, понеже той изведнъж бръкна в чувала.
Анет го дръпна.
— Какво правите?
— Трябва ми телефон. Аз съм репортер от Си Ен Ен. Предавах на живо, когато прекъснаха телефоните.
— Не! Господи, не чухте ли какво казах? Похитителят ще разбере. Не можем да си позволим да го ядосаме.
Не можеше да избие от главата си мисълта за разгневения психопат с пръст на спусъка и се запита дали пътниците усещат безпокойството й.
Крис Билингс й направи знак да се приближи и прошепна:
— Не ме разбрахте. Опитвам се да обясня на света какво точно става тук.
— Но защо? Защо да рискуваме да ни взривят?