— За да ни освободят в Солт Лейк Сити. ФБР трябва да знае подробностите, инак може да допуснат фатална грешка.
Тя се дръпна и поклати глава.
— Не можем да поемем този риск. Най-безопасният начин да се справим с похитителя е като изпълняваме желанията му.
Анет продължи към първа класа, взе още няколко клетъчни телефона и спря до Рудолф Бостич.
Той се усмихна и й подаде най-малкия клетъчен телефон, който бе виждала.
— Скоро ще ги правят микроскопични като хирургични импланти — каза той и го пусна в чувала.
Анет също се усмихна и пак се зачуди какво ли е направил Бостич, за да разстрои толкова силно Кен Улф.
Той се взря в уплашеното й лице и прочете табелката на блузата й.
— Добре ли сте, Анет?
Тя кимна и се помъчи да се усмихне. Изпълнението й не беше убедително и двамата го разбраха.
— Безпокоя се… като всички останали.
— Имате ли представа какво иска похитителят?
Анет поклати глава.
— Още не.
Той се намести по-удобно и вдигна пръст.
— Знаете ли, може би ще е по-добре да не казвате на командира и на похитителя, че аз съм на борда, след като не знаем какво става. Само като предпазна мярка. Един федерален прокурор може да се превърне в мишена.
— Разбирам — отговори тя, опитвайки се да запази безпристрастно изражение, и пак си припомни странната реакция на Кен, когато му даде визитната картичка на Бостич. — Ще се погрижа никой да не казва на похитителя.
Анет се прибра в отделението за екипажа, дръпна завесите и потрепери. Остави чувала в ъгъла и в същия миг си спомни за недовършения си разговор с диспечерите. Опитала се бе да разбере дали боингът е оставил пътник в Дуранго, но дали я бяха чули?
Вероятно не, но дори да имаха отговор на този въпрос, как щеше да го чуе тя?
„Младежът от Си Ен Ен има право — помисли тя. — ФБР трябва да знае какво става.“
Погледна към вратата на пилотската кабина и се помъчи да си представи какво ли ще направи похитителят, ако разбере, че някой говори със земята без негово разрешение. Имаше ли място в самолета, където би могла да използва клетъчния телефон, без да активира уреда?
„Ще накара Кен да ми се обади по вътрешния телефон — реши тя. — Ще се разкрещи да не се опитвам да се обаждам още веднъж. Това е всичко.“
Наведе се и извади от чувала клетъчния телефон на Бостич. Пусна го в джоба на престилката си, вдигна чувала и потърси Кен.
Той отговори веднага.
— Телефоните са тук, пред вратата. Искаш ли ги в пилотската кабина?
— Сега ще отворя вратата, Анет. Ще я открехна само колкото да хвърлиш чувала вътре и веднага ще я затворя. Той каза, че ако те види, ще стреля. Не иска да го разпознаваш, ясно ли е?
— Да. Но може ли да вляза и да поговоря с теб?
— Не! Разбра ли какво трябва да направиш?
— Да, Кен.
Тя взе чувала с клетъчните телефони и електронната ключалка изщрака. Анет натисна дръжката и отвори вратата около двайсет сантиметра. С периферното си зрение видя гърба на Кен. Бързо протегна ръка и пусна чувала на пода. От мястото, където се намираше, не се виждаше седалката на помощник-пилота.
Аварийната брадва беше до вратата.
„Дали да я грабна? — запита се тя. — А после?“
Затвори и се приближи до вътрешния телефон. Краката й се разтрепериха при мисълта да нападне някого с брадва.
Взе слушалките и натисна копчето.
— Телефоните са вътре, Кен.
— Благодаря, Анет.
— Кен?
Отговор не последва.
— Кен, моля те, отвори ми.
Най-после бутонът на предавателя изщрака.
— Какво?
— Кен, той слуша ли?
— Да. Приближаваме се към Солт Лейк Сити. Нямаме много време. Трябва да се подготвят много неща, а аз дори не…
Гласът му за миг заглъхна.
— Какво, Кен?
— Нищо. Каза ми да затворя. Седни и си сложи предпазния колан. Така ще е по-безопасно.
По гърба й полазиха ледени тръпки.
— Кое ще е по-безопасно, Кен? Какво иска той?
Кен не отговори. Връзката прекъсна.
Анет седна и затвори очи.
Гласът по радиоуредбата я стресна.
— Отново е командирът на полета. Всички да седнат и незабавно да затегнат предпазните колани. Не ставайте от местата си, каквото и да стане.
Тя скочи и влезе в първа класа. Самолетът изведнъж се наклони надясно. Очите на уплашените пътници се приковаха в нея. Обраслите с дървета планини се извъртяха под тях. Завоят продължаваше!