Анет се хвана за багажното отделение.
Продължаваха да завиват. Самолетът се наклони почти на деветдесет градуса.
Дърветата започнаха да минават вертикално покрай десните прозорци. Сноп слънчеви лъчи проникна отляво.
„Какво прави той, по дяволите?“
Боингът се обръщаше наопаки! Покрай тях лудешки профучаваха дървета, скали и поляни. После се видя хоризонтът и Анет усети как краката й се отлепят от пода.
Летяха преобърнати!
От пътническия салон се разнесоха викове и писъци.
Анет установи, че е в състояние на безтегловност. Синьото небе, облаците, дърветата и планините продължиха да преминават покрай прозорците, но обърнати надолу. Бръмченето на двигателите се усили и самолетът увеличи скоростта.
След няколко секунди се върна в нормално хоризонтално положение.
Радиоуредбата пак изщрака и оглушителните викове на пътниците стихнаха. Гласът на Кен беше напрегнат и отсечен.
— Наредиха ми да ви кажа, че това беше само пример за онова, което ще се случи, ако някой не изпълни заповедите на този човек. Дори не помисляйте да се намесвате. Стойте на местата си. Запазете спокойствие. Не се бъркайте, инак той ще ви накара да преживеете много по-лоши неща.
Диспечерски център на авиолинии „Еърбридж“, Международно летище, Колорадо Спрингс — 11:40
Щом Джуди Смит и Кобърг почнаха да обясняват на вицепрезидента по оперативната дейност и президента на компанията съмненията си, един от адвокатите на компанията се намеси, спря ги и ги изведе в съседното помещение, където се представи като вицепрезидент по юридическите въпроси на компанията и изпитателно се вторачи в главния пилот.
— Капитан Кобърг, нали?
— Да, господине.
После адвокатът се обърна към Джуди.
— И така, онова, което казвате… притесненията ви за реакциите на командира след ужасната му лична трагедия… няма да излязат от тази стая. Всяко не подкрепено с факти предположение или наблюдение за емоционалното състояние на някой от нашите пилоти е поверителна информация, дори опасна клюка.
Джуди отвори уста да каже нещо, но Стив Кобърг я изпревари.
— Нямаме намерение да разпространяваме този разговор, господин Уолас. Но мислим, че управата трябва да знае тези подробности.
Адвокатът изсумтя и се намръщи.
— Да, наистина трябва да знаем дали този командир се държи безотговорно в една финансово несигурна въздушна операция, в която са вложени милиони долари.
Кобърг погледна Джуди и озадачен разпери ръце.
— Смятате, че не трябваше да споменавам нищо? Това са само дребни притеснения, но не искам ръководството да остане неинформирано.
— Мислите ли, че командирът трябваше да остане на земята? — грубо го прекъсна Уолас.
— Не, разбира се. Ако мислех така, Кен Улф щеше да е на земята.
Уолас се намръщи още повече.
— Точно за това става дума. Официално този човек няма проблеми, които биха оставили съмнение в способностите му, защото… ако вие подозирахте нещо такова, щяхте да го отстраните от летене.
— Господине… — започна Кобърг, но адвокатът вдигна ръка и го прекъсна.
— Да се направи нещо по-малко, отколкото да се забрани да лети на един официално съмнителен командир на полет, би било грубо недоглеждане, дори ако проблемите му нямат нищо общо с отвличането на самолета. Не забравяйте, че страната е пълна с побеснели адвокати на ищци, които веднага ще ни дадат под съд само заради предположението, че командирът не е идеален. Ще представят в съда мастилено петно в бордовия му дневник отпреди трийсет години. Ние трябва да знаем всичко за него и не можем да говорим за необосновани притеснения, защото не се е усмихнал достатъчно широко на някоя готина диспечерка, когато сутринта е взел документите за полета.
— Господин Уолас, тези думи ме обиждат! — рязко възрази Джуди.
— Кое, мила? Че си готина ли? Та това е факт.
Джеймс Райдър, президентът на авиокомпанията, дръпна Уолас за ръкава на сакото.
— Достатъчно, Джак. В днешно време момичетата са много чувствителни.
— Ние сме жени, господине! — отговори Джуди. — Но не очаквах сексуални намеци, особено от висши служители.
— Извинете, госпожице Смит — въздъхна Райдър. — Жени, разбира се. Точно това исках да кажа. Естествено, че няма да търпим сексуални обиди тук.