— Засега всичко е загадка. Но съм съгласен с теб, че намирисва на политика.
Кет успя да запази равнодушно изражение. Ако ставаше въпрос за политически искания и похитителят беше склонен към самоубийство…
Изведнъж я обзе страх. Преговорите с психически разстроени хора бяха едно, но пазарлъците с безумни политически фанатици — съвсем друго. Тя се помоли наум да не е второто.
После бързо огледа лицата около себе си. Франк Ботъл беше спокоен и сдържан. Бил Липски, високият млад полицай със слънчев загар, наглеждаше разтревожен, но неколцината други ченгета в стаята явно бяха готови да действат.
„И всички гледат теб, момиче“ — помисли Кет.
Тя се обърна към Бил Липски и колкото можа по-авторитетно каза:
— И така, моля някой да ми каже колко гориво има на самолета и какъв е пробегът му. Трябват ми авиационни карти и списък на летищата, които биха могли да се използват в различните щати. Донесете ми и наръчник за този модел боинг.
— Имаш ги — рече Липски.
— Франк, би ли ги накарал да побързат да ме свържат със самолета? Трябва да знаем за какво става дума. И веднага щом разбереш къде ще спрат, ми кажи.
— Защо, Кет?
Тя се усмихна.
— Защото не мога да спечеля доверието на похитителя, като се крия в кабинет без прозорец. В един момент трябва да изляза, та той да ме вижда.
— Предполагаш, че негодникът е мъж?
— Повечето негодници са мъже.
— Уби ме, Бронски.
На борда на „Еърбридж“ 90 — 11:45
— Разбери, Анет — каза Кен по вътрешния телефон. — Трябва да правя каквото ми нарежда. Седни и се моли на Бога.
— Той слуша ли в момента, Кен?
— Да.
— Добре. Господин похитител, бихте ли ни казали какво искате?
— Анет! Господи, какво правиш? Слава богу, че това му се стори забавно. Виж какво, седни и наблюдавай Бостич.
Тя пое дълбоко въздух и притисна слушалката до ухото си.
— Защо Бостич?
— Моля?
— Защо да наблюдавам Бостич? Какво общо има той с цялата тази работа? Нещо лично ли е?
Последва дълго мълчание.
— Чакай малко…
Гласът на Кен затихна, докато разговаряше с похитителя.
— Да й кажа ли? Всъщност защо да държа в неведение екипажа си?
Пак настъпи тишина, после отново се чу гласът на Улф.
— Каза само, че всичко е заради Бостич. Той не е почтеният човек, за какъвто се представя.
— Не разбирам, Кен. Щом става въпрос за Бостич, защо ще отвлича всички нас?
— Достатъчно, Анет. Той има пистолет и бомба и не бива да му противоречим. Млъкни и седни.
— Кен…
— Веднага, Анет!
— Добре, добре.
Тя окачи слушалките и тръгна към първа класа. Неочаквано радиоуредбата се включи.
— Моля всички членове на екипажа незабавно да седнат на най-близките до тях места. Това е заповед. Веднага.
Една голяма мъжка ръка се протегна и внимателно дръпна Анет на плюшената седалка до пътеката.
— Благодаря, господин Бостич.
Той се усмихна едва-едва.
— Няма защо. Похитителят сигурно наблюдава през шпионката.
Анет потрепери.
— Мога ли да направя нещо за теб, Анет? Между другото, бих желал да ме наричаш Руди.
Очите й бяха приковани във вратата на пилотската кабина. Тя въздъхна и кимна, после каза:
— Трябва да се свържем с ФБР и с авиокомпанията.
Той я погледна озадачен.
— Но как?
Анет извади от джоба на престилката си миниатюрния клетъчен телефон и му го подаде.
— Нали каза…
— Да, той вероятно има детектор. Но, предполагам, че няма да ни взриви само заради едно-единствено неподчинение.
Рудолф Бостич погледна телефона в ръката си така, сякаш му бяха дали ръчна граната.
— Не мислиш ли, че ФБР вече знае?
Тя се обърна и го погледна в очите. Решителността й закръжи на тънкия ръб на мимолетното колебание. Бяха й наредили да наблюдава Бостич. Това включваше ли и разговори с него? Защо да не предупреди бъдещия главен прокурор на Съединените щати, че е мишената на похитителя? Винаги имаше престъпници, които твърдяха, че са обвинени несправедливо. Може би Бостич знаеше за какво става въпрос.
В края на краищата не той бе отвлякъл самолета.
— Убедена съм, че са разбрали. Но трябва да знаят какво точно става тук. А и на мен ми е нужна информация от тях.