— Какво имаш предвид?
Анет му обясни за притесненията за младия пилот от място 18-Д.
— В Дуранго го видях да отива към пилотската кабина — каза Бостич. — Стори ми се, че го чух и да слиза по стълбата, но не съм сигурен.
— Ако не е слязъл от самолета, той е похитителят.
Руди поклати глава.
— Не, не. Огледах го добре. Той е твърде млад. Едва ли има трийсет години. Не съм го виждал. Не мога да си представя защо би имал проблем с мен. Трябва да е някой друг.
— Имаш ли врагове?
Бостич изсумтя, после се засмя и я погледна.
— Е, нали работата ми е да предявявам обвинения срещу хората и да им съсипвам живота заради онова, което са извършили. Вероятно има стотина закоравели престъпници, които ще сметнат за чест да ме убият бавно и мъчително.
— Говори ли ти нещо името Кен Улф?
Бостич поклати глава.
— Не. Кой е той?
— Нашият командир. Само се питах… дали го познаваш. Това е всичко.
— Не мога да си спомня. Откъде е?
— Мисля, че от Колорадо.
— Името не ми е познато.
Тя посочи клетъчния телефон.
— Ще опиташ ли, Руди?
Той отново го погледна и сякаш се стъписа, че още е в ръката му.
— Да, но как да се свържа с ФБР?
Анет се изненада от въпроса. Та той беше федерален прокурор!
— Набери 911 и поискай да те прехвърлят.
Бостич преглътна и бавно кимна. Очите му още бяха вторачени в малкия телефон.
— Добре. Ще опитам.
Тя се надигна.
— Къде отиваш? — попита той.
— Да видя как са пътниците.
— Но той каза…
— Аз отговарям за всички вас. Ще рискувам.
— Ами какво ще стане, ако той разбере, че говоря по телефона, и изскочи от кабината?
— Щом чуеш вратата да се отваря, скрий телефона. Няма начин да разбере откъде е дошъл сигналът.
Рудолф кимна и неохотно започна да набира. Анет стана и тръгна по пътеката между редовете, опитвайки се да потисне разочарованието си от неговото малодушие.
9.
Летището в Солт Лейк Сити, Команден пост на ФБР — 11:50
— Агент Бронски? Ако вдигнете слушалката и наберете линия 25, диспечерска служба „Приземяване“ моментално ще ви свърже с отвлечения самолет.
Кет се обърна към техника, който се занимаваше с телефоните на бюрото.
— Готов ли си?
Той кимна.
— Ще записвам разговорите и ще ги препращам във Вашингтон, както каза.
Тя седна, пое дълбоко дъх, взе слушалката и натисна съответния бутон.
— Тук агент Бронски.
— „Приземяване“, Солт Лейк Сити. Свързвам ви. С кого ще разговарям от онзи самолет?
— Доколкото знам, с един от пилотите. Преди малко му дадохме указания и отговорът беше професионален. Сигурен съм, че разговаряме с пилот. Готови сме да ви свържем.
Кет нагласи слушалките на главата си и попита:
— „Еърбридж“ 90, чувате ли ме?
Последва тишина, сетне предавателят изщрака.
— Тук „Еърбридж“ 90. Кой се обажда?
Гласът беше плътен и уравновесен.
— Командирът ли е?
— Кой се обажда? Коя сте вие?
— Кет Бронски. Агент съм от ФБР и разговарям с вас по радиопредавателя на диспечерска служба „Приземяване“ в Солт Лейк Сити. Намирам се на международното летище. С кого разговарям?
— С командира на полет 90. Ясна ли ви е ситуацията?
— Не съвсем, господине. Разбрах, че в пилотската кабина имате неканен гост, който слуша разговорите.
— Точно така. Подадохме сигнал „7500“ и той знае какво означава това.
— А вие командирът Кен Улф ли сте?
Минаха няколко секунди, докато Кет изчакваше пресметнатото въздействие върху похитителя и командира — реакцията от факта, че ФБР са си свършили работата по въпроса за екипажа.
— Да. Кен Улф.
— Командире, човекът до вас иска ли да каже името си?
— Чакайте малко. — След двайсет секунди предавателят отново се включи. — Не, не желае да ви каже името си.
— Добре. А иска ли да говори с мен?
Последва още една пауза със същата продължителност.
— Не. Аз трябва да предавам думите му.
— Разбрано. Първото, което ми е необходимо, за да помогна, е да имам ясна представа какво точно иска. Казаха ми, че желае да говори с различни представители на властта, и ние работим по въпроса, но трябва да знам какви са другите му искания, за да се опитаме да ги изпълним.