— Командире, кажете му, че веднага започваме. Щом кацнете и всичко е наред, пак ще говорим. Ще попитате ли дали ще позволи да инсталираме частна телефонна линия до самолета ви?
— Ще попитам и ще ви кажа, когато кацнем… Агент Бронски?
— Да?
— И през ум да не ви минава да стреляте в гумите, да препречвате пътя на самолета или да прибягвате до физическа намеса. Опитате ли се да го направите, ще взриви бомбата.
— Разбирам. Ще чакам тук, на вашата въздушна честота, в случай че ви потрябвам.
— Прието.
— Кет? — повика я Франк Ботъл.
Тя стана, даде телефона на полицая от летището и каза:
— Установи отново връзка с диспечерска служба „Приземяване“ в Солт Лейк Сити и не се отделяй от този телефон. Кажи на диспечера да ти съобщи веднага щом командирът поиска да говори с мен. Дръж отворена и другата линия, в случай че се обади по клетъчен телефон.
Полицаят кимна и зае мястото й. Кет се приближи до Франк.
— Какво става?
— На линия 23 са двамата мъже в Дуранго, с които искаше да разговаряш. От Ръководство въздушно движение в Солт Лейк Сити току-що ни съобщиха, че друг самолет е видял полет 90 да извършва въздушна акробатика няколко минути преди ти да започнеш да говориш с тях.
— Въздушна акробатика?
— Ами лупинг. Това е…
— Знам какво е, Франк. И още какво са правели?
— Първо са летели ниско, после лупинг.
— Значи имаме незаконно прелитане над Монюмънт Вали…
— Летял е буквално над земята. Наврял се е между гигантските скали.
— Да, а сега самолетът се люшка. Сещаш ли се какво мисля?
— Ти си психологът, Кет. Аз съм само федерално ченге. Наклоните показват, че в пилотската кабина може да е имало схватка. Но не знам как да тълкувам изпълнението в Монюмънт Вали. — Франк се вторачи в очите й. — Но… ти мислиш нещо друго, нали?
Тя кимна.
— Не е схватка, а може би нещо много по-опасно. Той може да демонстрира чувство за свобода, несъвместимо със заповедите му дотук. Или се опитва да уплаши всички на борда. В едно съм сигурна, Франк. Трябва на всяка цена да го убедим да кацне и да го задържим на земята. Каквото и да става, летенето е опасно непредсказуемо. Издигнат ли се отново във въздуха, може да ги изпуснем.
— Какво искаш да кажеш?
— Похитителят каза, че е отчаян, и демонстрира физически контрол върху самолета. Това ми говори, че не се страхува от техниката. Нито от смъртта. И ако е склонен към самоубийство, може да ги взриви, без да му мигне окото.
— Умишлено предизвикана катастрофа, така ли?…
— От три хиляди метра се пада за по-малко от петнайсет секунди. Командирът може да не успее да го предотврати.
— Чудесно. И какво предлагаш?
— Да се молим да кацне.
Кет взе телефона и натисна бутона за връзка с Дуранго.
На борда на „Еърбридж“ 90 — 11:50
Обилно потящият се Рудолф Бостич затвори клетъчния телефон. Изглеждаше уплашен и ядосан.
— Не можеш ли да се свържеш? — попита тя.
Той поклати глава.
— Вероятно връзката ще се подобри след няколко минути. В момента се издигаме над планината. Щом я прехвърлим, би трябвало да можеш да се свържеш.
Широко отворил очи, Бостич се бе вторачил във вратата на пилотската кабина и не й отговори.
— Руди?
Той мълчеше.
— Руди, има ли… нещо, което не ми казваш?
Прокурорът рязко се обърна към нея. Лицето му бе застинало в паника.
— Анет, ти каза, че командирът се казва Кен Улф, така ли?
— Да.
— И е от Колорадо?
Тя се вгледа изпитателно в очите му. В тях имаше паника. По гърба й премина ледена тръпка.
— Мисля, че живее в Колорадо, Руди. Не знам нищо за миналото му.
— Възможно ли е да е от Кънектикът?
— Защо питаш?
— Има ли… Имал ли е дъщеря? Да е споменавал, че е загубил дъщеря?
— Какво имаш предвид? Болна ли е била?
— Не.
— Явно нещо ужасно те притеснява, Руди. Кажи ми какво.
Той се бе вкопчил толкова силно в облегалката за ръце, че кокалчетата на пръстите му бяха побелели.
— Виж какво — добави Анет. — Не го познавам достатъчно добре. Дори не знам дали е женен. Знам, че е преживял някаква трагедия и веднъж го чух да казва, че есента на Източното крайбрежие му липсва, но не съм сигурна.