Но днес Кен отговори веднага.
— Добре, Денвър, завой надясно и височина три-три-нула за „Еърбридж“ 90.
Дейвид включи автопилота и провери показанията на уредите. Вече се движеха с почти 480 километра в час по познатия маршрут — Дуранго, Колорадо, Фор Корнърс и Финикс.
Гейтс погледна командира и се зачуди какво му е. Знаеше само, че е от Кънектикът. Нищо друго.
Улф го гледаше със спокойна усмивка.
— Чудиш се защо тази сутрин резервоарът е пълен, а?
— Сигурно защото във Финикс горивото е по-скъпо, отколкото в Колорадо Спрингс.
Кен кимна и отново се вторачи в уредите.
— Да. Но е лудост да имаме гориво за повече от четири часа, нали? — Улф пак погледна помощника си и попита: — Летял ли си скоро с този самолет?
Гейтс поклати глава.
— Не.
— Значи не знаеш, че от втория двигател изтича гориво.
Дейвид се стъписа. В бордовия дневник не пишеше нищо за втория двигател, но за пилотите на „Еърбридж“ не беше необичайно да си предават устни съобщения за състоянието на самолетите. Не беше редно, но в малките авиокомпании го правеха.
— Не съм чул такова нещо. И в дневника не пише нищо. Съжалявам, ако съм пропуснал нещо.
Кен вдигна глава към таблото, натисна копчето „Затегнете коланите“, после отново погледна Дейвид.
— Нищо не си пропуснал. Още никой не го е записал в дневника, но всички се съмняваме. Или изтича гориво, или става нещо друго. Миналата седмица започна да издава странни звуци по време на полета и сериозно се замислих дали да не го изключа.
Младият мъж се замисли.
— Уредите не показват ли какво не е наред?
Кен поклати глава и сви рамене.
— Не. Но трябва да ги наблюдаваме внимателно.
Анет погледна малкото табло с разноцветни светлини и възмутено поклати глава. Само преди секунди се бяха издигнали на необходимата височина, а някой от пътниците вече я викаше.
Беше мъжът на място 6-В.
Анет разкопча предпазния си колан, влезе в пътническия салон и отиде до него.
— Да, господине?
Мъжът каза със силен, гръмък глас:
— Сега мога ли да получа кралското ви благоволение да стана и да взема компютъра си, за да свърша някоя работа? Искам също водка с тоник, ако това няма да ви затрудни.
Тя се вторачи за миг в килима, после се прокашля и отговори:
— След няколко минути, когато другите стюардеси започнат да обслужват пътниците, ще имате възможност да си поръчате питие, господине. В момента надписът „Затегнете коланите“ още свети, така че трябва да ви помоля да останете на мястото си. Но ще ви дам компютъра, ако отговорите на един въпрос.
— Какъв?
В очите му блесна внезапно подозрение.
— За пръв път ли пътувате със самолет?
Околните пътници едва сдържаха усмивките си, а един се изсмя на глас.
Мъжът се облегна назад. На лицето му се изписа заучено възмущение и той погледна големия си златен „Ролекс“.
— Що за идиотски въпрос? Аз съм собственик на туристическа компания. Непрекъснато пътувам със самолет.
— Щом сте в туристическия бизнес и редовно летите със самолет, би трябвало да знаете някои основни процедури плюс правилата, за които ми се сърдите, че прилагам.
Мъжът се наведе напред. Квадратното му лице почервеня.
— Как се осмелявате да ме поучавате? — гневно извика той.
Тя се усмихна.
— А вие как се осмелявате да летите с намаление и да ми се карате, че не съм ви настанила в първа класа?
— Това вече е прекалено! Щом пристигнем във Финикс, с теб е свършено, драга.
— Защо ще чакате дотогава? В облегалката за ръце има телефон. Обадете се. А през това време, ако разкопчеете предпазния колан, преди да угасне светлината, първият помощник-пилот ще дойде с пластмасови белезници и във Финикс ще ви предадем на ФБР. Ясно ли е?
И без да обръща внимание на обидните му думи, тя се върна в първа класа, дръпна завесите след себе си и се усмихна. Нямаше смисъл да безпокои Кен Улф с поредния изблик на лошо настроение на този тип. И без това след малко повече от час досадникът щеше да слезе от самолета, а Анет щеше де напише доклад, за да се оправдае, когато в управлението на „Еърбридж“ пристигнеше неизбежното писмо със съдържание: „Уволнете тази кучка, инак ще си имате неприятности“.