Краят на съобщението беше придружен от повикванията на пет-шест пътника.
Диспечерски център на авиолинии „Еърбридж“, Международно летище, Колорадо Спрингс — 9:57
Диспечерът за полет 90 на „Еърбридж“ свърши разговора си с управителя на летището в Дуранго и се зачуди какво ли точно го безпокои. Вярно, при аварийни ситуации командирите можеха да решат да се отклонят там, където смятат за подходящо. Но Дуранго беше странен избор.
Боингът не беше изминал половината разстояние от Колорадо Спрингс до Дуранго, така че защо не върнеха пътниците в Колорадо Спрингс, където бързо щяха да ги прехвърлят на друг самолет? Отклонението в Дуранго щеше да струва скъпо.
Върни Гарсия стана, изключи слушалките, погледна Джуди Смит, ръководител „Полети“, и бързо се приближи до нея, като се питаше дали вече е прочела електронната поща — все пак наблюдаваше шейсет други полета.
— Джуди, видя ли съобщението ми за полет 90?
Тя поклати глава и погледна екрана на компютъра си.
— Дуранго? Защо Дуранго, по дяволите? Предполагам, че си им предложил да се върнат тук.
Върни кимна.
— Да. А командирът отговори, че Дуранго е най-близкото подходящо място.
— Глупости!
— Знам, но аз съм само диспечер, пък и Улф вече започна да се спуска.
Джуди тъкмо посягаше към слушалките и микрофона, за да се обади на екипажа, но думите на Гарсия я спряха.
— Кен Улф?
— Да. Защо?
Лицето й беше озадачено.
— Това не е характерно за него. Познавам го. Решенията му обикновено са много консервативни. Винаги гледа да разбере какво е желанието на компанията. — Тя посочи екрана на компютъра. — Там пише, че е предпазно изключване на двигателя. Какво се е случило?
— Налягането на горивото спаднало и температурата се повишила. Състоянието на двигателя се влошава.
— Хората от поддръжката преглеждали ли са напоследък двигателя?
— Доколкото знам, не, но трябва да попиташ някой друг.
— И след като в Дуранго няма база за поддръжка, никой не може да се подпише дали със самолета всичко е наред.
— Вече говорих с поддръжката. Няколко механици ще отлетят в Дуранго…
— По дяволите! — Джуди Смит хвърли молива и погледна Гарсия. — Обади ли се на „Пътнически услуги“?
— Разбира се, Джуди. Не съм новобранец.
— Извинявай. Притесних се. Бях в отлично настроение, а сега трябва да изпратим някого да се оправя със сто и няколко пътници на безбожна цена и всички ще ни намразят. Щеше да е много по-лесно, ако се беше върнал в Колорадо Спрингс, но Кен сигурно има сериозна причина.
— Вероятно — разсеяно каза Върни, сепнат от странното изражение, което изведнъж помрачи лицето на Джуди.
3.
Областно летище Дуранго-Ла Плата, Колорадо — 10:14
Гейтс завърши проверката по изключването на двигателя, погледна командира, който четеше дневника за поддръжката, и попита:
— Ще слезеш ли да говориш с диспечерите?
Кен не откъсна очи от дневника.
— След малко. Но имам една бърза задача за теб.
— Добре.
Улф вдигна глава и го погледна в очите.
— В южния край има малка ремонтна работилница. Познавам механика и му имам доверие. Казва се Гюс Уилсън. Намери го и му кажи да дойде да прегледа двигателя, преди да сме се отказали от този полет.
— Искаш да кажеш, че той може да подпише официално разрешение, макар да не е от нашите механици?
Командирът кимна.
— Може. Ако уредите ни дават грешни показания.
— Но нали каза, че уредите показват…
— Дейвид, просто го доведи. Тогава ще обсъдим подробностите.
Помощник-пилотът се поколеба, сетне разкопча предпазния колан.
— В южния край ли каза?
— Да. Гюс Уилсън. Едър мъж. Кажи му да побърза. Вероятно греша, но искам да опитам преди компанията да е докарала тук друг самолет за пътниците.
Дейвид стана, отвори вратата и излезе. Размина се с Анет Бакстър, която се бе запътила към пилотската кабина. Тя се обърна и го погледна. Личеше, че е притеснен.
„Странно“ — помисли Анет. Може би само реагираше на моментното напрежение. В края на краищата самолетът беше пълен с разгневени пътници.
Тя влезе при Кен и попита:
— Какъв е планът? Пътниците седят на местата си, както им нареди.