— Дай им храна и напитки. — Гласът му беше настоятелен, спокоен и лишен от чувства. — Погрижи се да бъдат доволни, докато помощник-пилотът доведе механиците от поддръжката. Има вероятност да е фалшива тревога и да продължим.
Анет вирна глава.
— Наистина ли? А изключването на двигателя?
— Показанията на уредите може да са неверни.
Тя се усмихна.
— Ако решиш да продължим, ще обясниш това на нервните ни пътници, нали?
— Много ли са нервни? Ей сега ще им кажа нещо.
Анет кимна. Кен бавно вдигна микрофона към устата си, внимателно обмисляйки думите си, после натисна бутона.
— Драги пътници, отново говори командирът на самолета. Чакаме механиците да проверят какъв проблем имаме. Ако на борда има други пилоти, които биха желали да хвърлят един бърз поглед на уредите, моля да заповядат. Ако някой откликне на молбата ми, моля натиснете бутона и повикайте някоя от стюардесите. Тя ще ви придружи до пилотската кабина.
Анет го гледаше изненадана.
Не бе характерно за Кен да не я предупреди.
Тя нервно огледа пътническия салон. Кевин вече водеше един млад мъж, който се бе отзовал на поканата на командира. В същия миг Рудолф Бостич привлече вниманието й.
— Да?
— Простете, мога ли да помогна с нещо? Да подам оплакване за неизправността на двигателя или да издам съдебна заповед да се разчисти летището?
Тя се засмя и поклати глава.
— Още не.
— Признавам, че предложението ми се основава на личен интерес. След два часа трябва да произнеса реч във Финикс и започнах да се притеснявам.
— На официална церемония ли, господин главен прокурор?
— Благодаря, но малко прибързано ми дадохте титлата. Не, на юридически семинар. Е, светът няма да свърши, ако не се появя.
— Ами, в момента чакаме механик и не можем да напуснем самолета, докато не дойде. Не знам колко време ще отнеме.
Рудолф Бостич се усмихна.
— Добре. Извинете за безпокойството.
— Няма нищо.
Диспечерски център на „Еърбридж“, Международно летище, Колорадо Спрингс — 10:25
Джуди Смит, ръководител „Полети“, се приближи до Върни Гарсия и сложи ръка на рамото му. Той не я бе видял и леко подскочи при допира.
— Върни, след десетина минути трябва да пуснем друг самолет на мястото на полет 90. Разговаря ли с Улф?
Той поклати глава.
— Трябваше да ми се обади веднага щом кацне в Дуранго. Току-що говорих с управителя там. Преди десет минути помощник-пилотът е слязъл от самолета. Не знам какво е станало после.
Тя сви устни и се замисли.
— Добре. Когато се обади, кажи му, че тежката артилерия идва. Ще му изпратим двама механици.
Гарсия се огледа дали някой не слуша разговора им и я хвана за ръката.
— Джуди, преди няколко минути реагира странно, когато ти казах, че командир на полета е Кен Улф. Има ли нещо, което не знам?
Тя не отговори веднага.
— Защо питаш?
Той сви рамене.
— Ами, когато сутринта му дадох документите за полета, ми се стори, че изглежда странно. Погледът му беше някак отнесен и блуждаещ. Но аз работя тук едва от август и не познавам добре служителите.
Джуди несъзнателно барабанеше с пръсти по бюрото му. Вдигна глава и го погледна в очите.
— Изглеждал е отнесен, така ли?
— Много. Това има ли някакво значение?
Тя поклати глава бавно и неубедително.
— Кен Улф е загадка за нас, Върни. Той е приятен човек и способен пилот, но има странната способност да притеснява помощник-пилотите. В него сякаш живеят три-четири различни личности — единият Кен е весел и дружелюбен, другият — мрачен и необщителен, третият — уплашен и подозрителен. Не съм сигурна как да го възприемам, но независимо от промените, Кен винаги е бил играч от екипа, що се отнася до диспечерския контрол.
— Разбирам. Само помислих, че трябва да ти кажа.
Джуди се усмихна разсеяно и се накани да тръгне, после изведнъж се обърна.
— Върни…
— Да?
— Я се обади пак на управителя. Кажи му веднага да се качи на самолета, да изведе Улф и да го накара да ми се обади.
На борда на „Еърбридж“ 90, Областно летище Дуранго-Ла Плата, Колорадо — 10:28
Докато поднасяше храна и напитки на пътниците, Анет изведнъж чу, че вратата на пилотската кабина се тресна. Ехото отекна в целия самолет. После гласът на Улф изпълни пътническия салон.